Чтение онлайн

Слийт беше хубав тъмнокос и тъмноок мъж. Макар да нямаше типичната брада, предположих, че е поне наполовина сийлдиш. Езикът на тялото му издаваше властна натура. Движеше се така, сякаш контролира всичко около себе си.

Което всъщност не би ме изненадало. Нищо чудно „Балата“ да беше негова собственост. Хора като него разполагаха с достатъчно пари.

Слийт и неспокойният млад мъж накрая стигнаха до някакво споразумение. Слийт му се усмихна сърдечно и го потупа по рамото, докато си тръгваше.

Изчаках малко и след това се отправих към масата му. Докато се приближавах, забелязах, че между неговата маса и останалите в общата стая има празно пространство. Не беше много, но бе достатъчно, за да затрудни всякакви опити за подслушване.

Когато се приближих, Слийт вдигна поглед.

— Чудех се дали можем да поговорим — подхванах аз.

Слийт посочи с ръка празния стол.

— Малко съм изненадан — призна той.

— Защо?

— Не ме посещават често умни хора. Идват отчаяни типове. — Той погледна към халбите. — И двете ли са за теб?

— Можеш да вземеш която искаш или и двете — рекох аз и кимнах към дясната, — но вече пих от тази.

За частица от секундата той хвърли предпазлив поглед към халбите, после се усмихна широко, показвайки белите си зъби, и взе чашата отляво.

— Ако съдя по онова, което съм чувал, не си човек, който би се опитал да отрови някого.

— Изглежда знаеш доста за мен — отбелязах аз.

Той сви рамене толкова равнодушно, сякаш се е упражнявал как да го прави.

— Знам много за всички — отвърна той. — Но за теб знам повече.

— И защо така?

Слийт се приведе напред и тихо рече:

— Имаш ли представа колко скучни са обикновените студенти? Половината от тях са богати туристи, които изобщо не ги е грижа за ученето. — Той вдигна очи към тавана и махна с ръка, все едно хвърля нещо през рамото си. — Другата половина са книжни плъхове, които са мечтали за това място толкова дълго, че сега, когато са тук, не могат да си поемат дъх от вълнение. Те много внимават и са кротки като свещеници. Страхуват се да не получат някой неодобрителен поглед от магистрите. — Изсумтя презрително и отново се облегна на стола си. — Достатъчно е да кажем, че ти си като глътка свеж въздух. Всички говорят… — Той млъкна и отново сви рамене със същото добре отработено движение. — Е, нали знаеш.

— Всъщност не знам — признах аз. — Какво говорят хората?

Слийт отново ми се усмихна с енергичната си, красива усмивка.

— А, това е проблемът, нали? Всички знаят за репутацията на даден човек, само той не е наясно. Повечето хора не се безпокоят за това. Но някои от нас полагат усилия да поддържат репутацията си. Аз съм изграждал своята тухла по тухла. Тя ми служи като полезен инструмент. — Той ми хвърли многозначителен поглед. — Предполагам, че разбираш какво имам предвид.

— Може би — позволих си да се усмихна аз.

— Какво казват за мен тогава? Кажи ми и аз ще ти върна услугата.

— Ами — започнах аз, — бива те да откриваш разни неща. Дискретен си, но вземаш скъпо.

— Подробности — раздразнено махна с ръка той. — Подробностите са скелетът на една история. Дай ми подробности.

Замислих се.

— Чух, че си успял да продадеш няколко шишенца „Режим Игнаул Нератум“ _след_ пожара в работилницата на Килвин, при който всички те би трябвало да са унищожени.

Слийт кимна, но лицето му не издаваше нищо.

— Освен това чух, че си уредил да бъде предадено съобщение на бащата на Вейан в Емлин въпреки обсадата. — Последва ново кимване. — Уредил си на млада проститутка, работеща в „Копчетата“, набор от документи, доказващи, че тя е далечна братовчедка на баронет Гамре. Благодарение на тях е успяла да се омъжи без много шум за един млад благородник.

— Гордея се с това — усмихна се Слийт.

— Когато си бил е'лир — продължих аз, — са те отстранили за два семестъра заради обвинения в „незаконно разбиране“. Две години по-късно са те глобили и отново са те отстранили временно за „неправилна употреба на университетско оборудване“ в Пещта. Чувал съм, че Джеймисън знае с какво се занимаваш, но му е платено да си затваря очите. Между другото, това последното не го вярвам.

— Съгласен съм — непринудено отвърна той. — Аз също не го вярвам.

— Въпреки многобройните неща, с които се занимаваш, си бил съден само веднъж по закона за желязото — продължих аз. — Обвинението беше „транспортиране на контрабандни вещества“, нали?

Слийт вдигна очи към тавана.

— Знаеш ли кое е най-отвратителното? Точно по това обвинение бях невинен. Момчетата на Хефрон бяха платили на един пристав да фалшифицира доказателствата. Обвиненията бяха оттеглени само след два дни. — Той се намръщи. — Не че магистрите ги беше грижа за това. Интересуваше ги само, че съм опетнил доброто име на Университета. — В гласа му се долавяше горчивина. — След това утроиха таксата ми за обучение.

Реших малко да насиля нещата.

— Преди няколко месеца си отровил дъщерята на един млад граф с Венитасин и си й дал противоотрова едва след като е потвърдила с подписа си продажбата на по-голямата част от земите, които е щяла да наследи. След това си уредил да изглежда така, сякаш ги е загубила при игра на фаро с високи залози.

При тези думи той повдигна вежди.

— Казват ли защо?

— Не — отвърнах аз. — Предполагам, че не е изплатила дълга, който е имала към теб.

— В това има известна истина — призна той. — Макар че беше малко по-сложно. И не използвах Венитасин. Това би било изключително безразсъдно. — Той изглеждаше засегнат и изтупа ядосано ръкава си. — Нещо друго?

Не отвърнах веднага, опитвайки се да реша дали да получа потвърждение за нещо, което подозирах от известно време.

— Само това, че миналия семестър си свързал Амброуз Джакис с двама мъже, за които е известно, че убиват хора за пари.

Изражението на Слийт остана невъзмутимо, тялото му беше спокойно и отпуснато. Но забелязах лекото напрежение в раменете му. Малко неща ми убягват, когато наблюдавам внимателно.

— Те ти казаха това, нали? — попита.

Свих рамене така, че неговото свиване на рамене направо бледнееше. Моето беше толкова равнодушно, че би накрало и някоя котка да позеленее от завист.

— Аз съм музикант. Три нощи от всеки цикъл свиря в препълнена кръчма. Чувам всякакви неща. — Протегнах се към халбата си. — А ти какво си чувал за мен?

— Същите истории, които знае и всеки друг, разбира се. Убедил си магистрите да те приемат в Университета, макар че си само един нахакан младок, без да се обиждаш. Два дни по-късно си посрамил магистър Хеме в собствената му аудитория и си се измъкнал свободен като птица.