Чтение онлайн

Повдигнах вежди.

— Предполагам, че репутацията ти ме е подвела — казах аз. — Наистина глупаво от моя страна.

— Какво искаш да кажеш? — смръщи лице той.

Размахах презрително ръце.

— Моля те, повярвай, че съм поне наполовина толкова умен, колкото си чувал — рекох аз. — Ако не можеш да осигуриш онова, което поисках, просто го признай. Не ми губи времето с непостижими за мен цени или с измислени и сложни оправдания.

Слийт, изглежда, не беше съвсем сигурен дали трябва да приеме думите ми за обидни.

— Кое ти се вижда толкова сложно?

— Хайде стига — отвърнах аз. — Готов си да се опълчиш срещу законите на Университета, рискуваш да си навлечеш гнева на магистрите, приставите и закона за желязото на Атур, а коленете ти се разтреперват заради някакво малко момиченце? — Изсумтях и повторих жеста, който преди малко бе направил, като се престорих, че смачквам нещо и го хвърлям през рамото си.

Слийт ме наблюдава известно време и накрая избухна в смях.

— Да, точно така — заяви той и избърса от очите си сълзите на искрено веселие. — Очевидно и аз съм бил заблуден от твоята репутация. Ако си мислиш, че Деви е някакво си момиченце, тогава изобщо не си толкова умен, за колкото те мислех.

Той погледна над рамото ми, кимна на някого, когото не виждах, и презрително махна с ръка.

— Хайде, върви си — подкани ме той. — Имам да върша работа с разумни хора, които знаят какъв е светът наистина. Ти само ми губиш времето.

Усетих как настръхвам от раздразнение, но се насилих това да не проличи на лицето ми.

— Нуждая се също и от арбалет — казах аз.

— Не, вече ти казах — поклати глава той, — никакви заеми или услуги.

— Мога да ти предложа стоки в замяна.

— Какъв арбалет? — скептично ме погледна той.

— Какъвто и да е. Не е нужно да е нещо кой знае какво. Просто трябва да работи.

— Осем таланта.

— Не ме обиждай. — Хвърлих му решителен поглед. — Това е обикновена контрабанда. Ще заложа десет срещу едно пени, че можеш да го намериш за два часа. Ако се опитваш да ме изнудваш, просто ще отида да взема един от Хефрон.

— Ако го вземеш от Хефрон, ще трябва да го донесеш дотук чак от Имре — отбеляза Слийт. — Приставът само това и чака.

Свих рамене и понечих да се изправя на крака.

— Три таланта и пет йота — обяви той — и имай предвид, че ще бъде използван. Освен това ще е със стреме, а не с манивела.

Направих изчисления наум.

— Ще приемеш ли една унция сребро и една макара фино изтеглена златна тел? — попитах аз и ги извадих от джобовете на плаща си.

Тъмните очи на Слийт се замъглиха леко, докато той самият правеше сметки наум.

— Добре се пазариш. — Той взе макарата с лъскава тел и малкото сребърно кюлче. — Зад работилницата за щавене на кожи на Гримсом има бъчва за дъждовна вода. Арбалетът ще е там след петнайсет минути. — Той ме погледна обидено. — Два часа? Май изобщо не знаеш нищо за мен.

* * *

Часове по-късно Фела се появи измежду лавиците с книги в Архива и ме завари с ръка върху вратата с четирите плочи. Не се опитвах точно да я отворя, а просто я натисках. Проверявах дали е здраво затворена. Беше.

— Предполагам, че не казват на писарите какво има зад нея? — попитах я аз, без да се надявам на отговор.

— Ако казват, то поне на мен още не са — отвърна Фела, като пристъпи по-близо и прокара пръсти по издълбаните в камъка букви — „ВАЛАРИТАС“. — Веднъж сънувах сън за вратата. В него „Валаритас“ беше името на отдавна мъртъв крал. Зад вратата беше неговият гроб.

— Еха — възкликнах аз, — това бие моите сънища за нея.

— Какви са твоите? — поинтересува се тя.

— Веднъж сънувах, че виждам светлина през ключалките, но обикновено просто стоя тук, гледам я и се опитвам да вляза вътре. — Намръщих се към вратата. — Сякаш това, че стоя пред нея наяве, не е достатъчно обезсърчаващо, та го правя и насън.

Фела тихо се засмя, след което се извърна встрани от вратата и ме погледна.

— Получих съобщението ти — рече тя. — Какъв е този изследователски проект, за който споменаваш толкова неопределено?

— Да отидем да поговорим на някое по-уединено място — предложих аз. — Историята е доста дълга.

Отидохме до едно от леговищата за четене и след като затворих вратата, й разказах цялата история с всички произтичащи от нея затруднения. Признах й, че някой практикува „злонамерена постъпка“ спрямо мен. Както и че не мога да отида при магистрите от страх да не разкрият, че аз съм се вмъкнал в стаите на Амброуз. И че имам нужда от грам да се защитя, но не познавам достатъчно сигалдрията, за да си направя такъв.

— „Злонамерена постъпка“ — тихо повтори тя и смаяно поклати глава. — Сигурен ли си?

Разкопчах ризата си и я свалих от рамото си, за да й покажа тъмната синина от нападението, което успях да спра само частично.

Тя се наведе и я разгледа.

— И наистина не знаеш кой може да е виновникът?

— Всъщност не — отвърнах аз, като се опитах да не мисля за Деви, защото засега не исках да признавам за доста лошото решение, което бях взел. — Съжалявам, че те въвличам в това, но ти си единствената…

— Не се безпокой — размаха ръце Фела. — Казах ти да ме потърсиш, ако някога имаш нужда от услуга, и се радвам, че го направи.

— Радвам се, че се радваш — рекох аз. — Ако можеш да ми помогнеш с това, аз ще ти дължа услуга. Ставам все по-добър в търсенето на нещата, които ми трябват тук, но все още съм новак.

— Нужни са години, за да се научиш да се ориентираш в Книгохранилището — кимна Фела. — То е като истински град.

— И аз го приемам така — усмихнах се аз. — Не съм живял тук достатъчно дълго, за да науча преките пътеки.

— А предполагам, че ще имаш нужда от тях. — Фела направи лека гримаса. — Ако Килвин наистина смята сигалдрията за опасна, повечето от книгите, които търсиш, ще бъдат в неговата лична библиотека.

Усетих как стомахът ми се сви.

— Лична библиотека?

— Всички магистри имат лични библиотеки — делово обясни Фела. — Разбирам малко от алхимия, затова помагам за откриването на книги с формули, които Мандраг не би искал да попаднат в неподходящи ръце. Писарите, които имат познания по сигалдрия, правят същото за Килвин.