Чтение онлайн

Той хвана ръката й, каза й да се изправи и ми махна и аз да направя същото.

Последвах я и се изправих неохотно на крака. Елодин ни накара да застанем така, че да сме с лице един към друг и обърнати в профил към останалите от курса.

— Тук имаме двама очарователни младежи — каза той. — Очите им се срещат от двата края на стаята.

Магистърът ме бутна по рамото и аз със залитане направих крачка напред.

— Той я поздравява. Тя го поздравява. Тя се усмихва. Той пристъпва смутено от крак на крак.

Спрях да правя точно онова, което той беше казал, и откъм останалите се разнесоха тих шепот и смях.

— Във въздуха се носи нещо ефимерно — продължи Елодин и се премести, за да застане зад Фела.

Сложи ръце върху раменете й и се наведе към ухото й.

— Тя харесва силуета му — тихо рече той. — Любопитна е за формата на устните му. Чуди се дали той може да е онзи, единственият, и дали би могла да отвори тайните на сърцето си за него.

Фела сведе поглед и страните й поруменяха. Елодин се отдалечи от нея с наперена походка и застана зад мен.

— Квоте я поглежда и разбира импулса, който за пръв път е накарал мъжете да рисуват, да ваят скулптури, да пеят. — Той отново започна да ни обикаля в кръг като свещеник, който се готви да извърши бракосъчетание. — Между тях съществува нещо неуловимо и деликатно. И двамата могат да го усетят. Прилича на статичното електричество във въздуха — слабо, като лек скреж. — Той втренчи поглед в мен, тъмните му очи бяха сериозни. — Сега какво ще направите?

Отвърнах на погледа му, изпаднал в пълно недоумение. Ако имаше нещо, което познавах по-малко от даването на имена, то това бе ухажването на жени.

— Тук имаме три възможни пътя — обърна се Елодин към курса и вдигна пръст. — Първият: нашите млади влюбени могат да се опитат да изразят онова, което чувстват. Могат да се опитат да изсвирят недоловимата песен, която пеят техните сърца. — Той направи пауза за по-голям ефект. — Това е пътят на честния глупак и той не е добър. Онова между вас е твърде несигурно, за да говорите. Искрицата е толкова слаба, че дори и най-предпазливият дъх би я угасил. — Магистърът на имената поклати глава. — Въпреки че сте умни и красноречиви, тук сте обречени на неуспех. Защото, макар устните ви да говорят на един език, със сърцата ви не е така. — Той ме погледна внимателно. — Това е проблем на превода. — Елодин вдигна два пръста. — Вторият път е по-предпазлив. Разговаряте за дреболии — за времето, за някоя пиеса. Прекарвате часове заедно. Държите се за ръце. Докато го правите, бавно научавате тайните значения на думите на другия. Така, когато моментът настъпи, можете да разговаряте, влагайки в думите си недоловим скрит смисъл, така че всеки да разбира другия. — Елодин разтвори ръце към мен. — А ето и третия път — пътят на Квоте. — Той застана рамо до рамо с мен, обърнат с лице към Фела. — Усещаш, че между вас има нещо. Нещо прекрасно и деликатно. — Въздъхна с въздишката на нещастно влюбен. — И тъй като винаги искаш да си сигурен, решаваш да поставиш ребром въпроса. Избираш най-краткия път. Мислиш, че най-простият начин е най-удачният. — Елодин вдигна ръце, обърна се към Фела и започна да прави лудешки движения, сякаш хваща нещо. — Затова се протягаш и сграбчваш гърдите на тази млада жена.

Всички, с изключение на Фела и мен самия, избухнаха в смях. Намръщих се. Тя скръсти ръце пред гърдите си, а червенината по лицето й се разпространи надолу по шията чак до яката на ризата й.

Елодин й обърна гръб и ме погледна право в очите.

— Ре'лар Квоте — каза той със сериозен глас, — опитвам се да събудя спящото ти съзнание за недоловимия език, на който му нашепва светът. Опитвам се да те съблазня да откриеш разбирането. Опитвам се да те _уча_. — Той се наведе към мен, докато лицето му почти докосваше моето. — Престани да се мъчиш да ме хванеш за циците.

* * *

Тръгнах си от часовете на Елодин в отвратително настроение.

Макар че, ако трябва да съм честен, през последните няколко дни настроението ми просто варираше в различни нюанси на отвратително. Стараех се да скрия това от приятелите си, но започвах да поддавам под цялата тежест, която се бе стоварила на главата ми.

Загубата на лютнята ми бе това, което ме съсипа. С всичко друго можех да се справя — с парещото изгаряне под гърдите, с постоянната болка в коленете и с липсата на сън. Дори и с постоянния страх, че ще изпусна Алара си в неподходящия момент и внезапно ще започна да повръщам кръв.

Успявах да се справя с всичко останало — с отчаяната си бедност, с неудовлетворението от часовете на Елодин. Дори и с новото усещане за безпокойство, породено от факта, че Деви чака от другата страна на реката със сърце, изпълнено с ярост, с три капки от кръвта ми и с Алар, могъщ като океанска буря.

Но загубата на лютнята ми дойде в повече. Причината не бе само в това, че трябваше да платя за стаята и храната си в „При Анкер“. Не беше и в това, че инструментът бе от съществено значение за мен, за да си изкарвам прехраната, ако бъда принуден да напусна Университета.

Не. Простата истина бе, че музиката ми помагаше да се справя с всичко останало. Музиката беше лепилото, което ми помагаше да оставам едно цяло. Само два дни без нея и вече започвах да се разпадам на парчета.

След часовете при Елодин не можех да понеса мисълта за времето, което трябваше да прекарам прегърбен над работната маса в Рибарника. Само като помислех за това и ръцете ме заболяваха, а очите ми натежаваха от липсата на сън.

И така, вместо да отида там, аз се върнах в „При Анкер“ за ранен обяд. Сигурно съм изглеждал доста жалък, защото съдържателят ми донесе двоен резен бекон със супата и една малка бира.

— Как мина вечерята, ако нямаш против, че питам? — попита Анкер и се облегна на бара.

— Моля за извинение, но не те разбрах — вдигнах поглед към него аз.

— Вечерята с твоята млада дама — отвърна той. — Нямам навика да си пъхам носа в чужди работи, но куриерът я беше оставил просто така и трябваше да я прочета, за да разбера за кой е.

Хвърлих озадачен поглед на Анкер.

Той на свой ред ме погледна смутено и след това се намръщи.

— Лаурел не ти ли даде бележката за теб?

Поклатих глава и съдържателят ядно изруга.

— Кълна се, понякога си мисля, че това момиче няма абсолютно нищо в главата си. — Той затършува зад бара. — Един куриер остави онзи ден бележка за теб. Казах й да ти я даде, когато се прибереш. Ето я.

Той вдигна едно влажно и доста омацано парче хартия и ми го подаде. На него пишеше:

C>

Квоте,

Отново съм в града и тази вечер много бих искала да вечерям в компанията на някой очарователен благородник. За съжаление наоколо няма такива. Би ли искал да се присъединиш към мен в „Спуканата бъчва“?

@ Оставам в очакване,

@ Д.

C$

Настроението ми леко се пооправи. Бележките от Дена бяха рядко удоволствие и тя никога досега не ме беше канила на вечеря. Макар да бях ядосан, че съм изпуснал срещата, мисълта, че тя отново е в града и няма търпение да ме види, значително подобри състоянието на духа ми.

Изгълтах набързо обяда си и реших да пропусна лекцията си по сиару, за да отида до Имре. Не бях виждал Дена повече от един цикъл и да прекарам известно време с нея бе единственото нещо, за което се сещах, че може да подобри настроението ми.