Чтение онлайн

Докато вървях към другата страна на реката, ентусиазмът ми понамаля малко. Пътят беше дълъг, а колената започнаха да ме болят още преди да съм стигнал до Каменния мост. Слънцето беше пронизващо ярко, но не топлеше достатъчно, за да се справи със студа на ранния зимен вятър. Прахолякът от пътя влизаше в очите ми и ме задавяше.

Дена не беше в нито една от странноприемниците, където от време на време отсядаше. Не слушаше музика в „Канелката“ или в „Коза на вратата“. Нито Деох, нито Станчион я бяха виждали. Обезпокоих се, че може да е напуснала града, докато бях зает. Можеше да отсъства в продължение на месеци. Можеше да изчезне завинаги.

Накрая завих зад един ъгъл и я видях да седи под дърво в малка обществена градинка. В едната си ръка държеше писмо, а в другата — наполовина изядена круша. Откъде бе намерила плода толкова късно за сезона?

Бях по средата на градината, когато осъзнах, че Дена плаче. Заковах се на място, без да знам как да постъпя. Исках да й помогна, но не желаех да се натрапвам. Може би най-добре щеше да е…

— Квоте!

Дена хвърли огризката от крушата, скочи на крака и се затича през поляната към мен. Тя се усмихваше, но очите й бяха зачервени и избърса бузите си с ръка.

— Добре ли си? — попитах аз.

От очите й отново бликнаха сълзи, но преди да се отърколят, тя стисна клепачи и рязко поклати глава.

— Не — отвърна тя, — не съвсем.

— Мога ли да помогна?

Тя избърса очи с ръкава на ризата си.

— Помагаш ми дори и само с това, че си тук.

Сгъна писмото на малък квадрат и го набута в джоба си.

След това се усмихна отново. Усмивката й не беше пресилена, не беше от онзи вид, който човек носи като маска. Усмихваше се очарователно и истински въпреки сълзите.

Наклони глава на една страна, погледна ме по-внимателно и усмивката й бе заменена от загрижено изражение.

— Ами ти? — попита ме тя. — Виждаш ми се малко отслабнал.

Усмихнах се слабо. Моята усмивка беше пресилена и аз го знаех.

— Напоследък имам някои затруднения.

— Надявам се да не се чувстваш толкова зле, колкото изглеждаш — меко каза тя. — Спиш ли достатъчно?

— Не — признах аз.

Дена си пое дъх да заговори, но спря и прехапа устни.

— Има ли нещо, за което искаш да поговорим? — попита тя. — Не знам дали ще мога да ти помогна, но… — Тя сви рамене и пристъпи от крак на крак. — И аз самата не спя добре. Знам какво е.

Предложението й за помощ ме свари неподготвен. Накара ме да се чувствам… Не мога да опиша точно как ме накара да се почувствам. Не е лесно да намеря подходящите думи.

Не заради самото предложение за помощ. Приятелите ми от дни правеха всичко възможно, за да ми помогнат. Но желанието на Сим да ми помогне бе различно от нейното. Помощта му бе като насъщния хляб, на който винаги можеш да разчиташ. Но да зная, че Дена е загрижена за мен, бе като глътка топло вино в зимна нощ. Можех да почувствам сладката му топлина в гърдите си.

Усмихнах й се, този път с истинска усмивка. Усетих я странно върху лицето си и се зачудих колко ли дълго съм се мръщил, без да го осъзнавам.

— Помагаш ми дори и само с това, че си тук — искрено отвърнах аз. — Дори само това, че те виждам, направи чудеса с настроението ми.

— Разбира се. — Тя вдигна очи към небето. — Гледката на покритото ми с петна лице е истинска панацея.

— Няма много за разказване — обясних аз. — Комбинация от лош късмет и погрешни решения, за които си плащам.

Дена се засмя със смях, който сякаш се готвеше да се превърне в стон.

— Да знаеш, че нямам _никаква_ представа за какво говориш. — Устните й се изкривиха в горчива усмивка. — Най-лошо е, когато плащаш за свои глупави грешки, нали?

Усетих как устните ми повтарят нейната усмивка.

— Така е — съгласих се аз. — Право да ти кажа, бих се радвал на разтухата да поговоря с някой, който ми съчувства.

— Това мога да го уредя — заяви тя и хвана ръката ми. — Бог ми е свидетел, че в миналото си правил достатъчно често същото за мен.

— Така ли? — учудих се аз и закрачих заедно с нея.

— Безброй пъти — потвърди тя. — Лесно е да забравя, когато си край мен. — Тя спря за момент и аз също трябваше да спра, защото ръцете ни бяха една в друга. — Не се изразих правилно — когато си край мен, е лесно да забравя.

— Да забравиш какво?

— Всичко — отвърна тя и за момент игривостта изчезна от гласа й. — Всички лоши моменти от живота ми. Това коя съм. Хубаво е да си почивам от мен самата от време на време. Ти ми помагаш в това. Ти си моето безопасно пристанище в безкрайното бурно море.

— Така ли? — изкикотих се аз.

— Точно така — непринудено рече тя. — Ти си моята сенчеста върба в горещ ден.

— Ти — реших да не остана по-назад аз — си като сладостна музика, носеща се от далечна стая.

— Това си го бива — похвали ме тя. — Ти си неочаквана торта и дъждовен следобед.

— Ти си като лековита лапа, която изтегля отровата от сърцето ми — не се отказвах аз.

— Хъммм. — Дена не изглеждаше сигурна. — За това не знам. Мисълта за сърце, пълно с отрова, не изглежда привлекателна.

— Така е — признах аз. — Звучеше по-добре, преди да го изрека.

— Така се получава, когато смесваш метафорите си — смъмри ме тя и направи пауза. — Получи ли бележката ми?

— Получих я днес — отвърнах аз с нотка на съжаление в гласа, — едва преди няколко часа.

— А — каза тя, — жалко. Вечерята беше хубава, изядох и твоята порция. — Опитах се да измисля какво да кажа, но тя се усмихна и поклати глава. — Просто те дразня. Всъщност вечерята беше само извинение. Искам да ти покажа нещо. Ти си труден за откриване, мислех си, че ще се наложи да чакам до утре, когато ще пееш в „При Анкер“.

Усетих остра болка в гърдите си, която беше толкова силна, че дори и присъствието на Дена не можеше да я спре изцяло.

— Късмет е, че се срещнахме днес — казах аз. — Не съм сигурен, че ще свиря утре.

— Винаги пееш в нощта на фелинг — вдигна глава към мен тя. — Не променяй това. И бездруго ми е трудно да те намирам.

— Странно е, че го казваш — отбелязах аз. — Никога не мога да те хвана на едно и също място два пъти.

— О, да, сигурна съм, че ти _винаги_ ме търсиш — иронично отвърна тя и се усмихна развълнувано. — Но не това е важното. Ела. Убедена съм, че това ще те разсее.