Чтение онлайн

[* Пауза, която разделя стиха. — Бел.прев.]

— Ти си опасно добре информиран по отношение на поезията, Сим — отбелязах аз. — Започвам да губя уважението си към теб.

— Замълчи! — настоя Фела. — Мисля, че е очарователно. Просто ревнуваш, че той може да се справя така дори когато импровизира.

— Поезията е песен без музика — надменно отвърнах аз. — А песента без музика е като тяло без душа.

Уилем вдигна ръка, преди Симон да успее да отговори.

— Преди да навлезем във философски спорове, трябва да ви направя едно признание — сериозно отбеляза той. — Изпуснах една поема в коридора пред стаите на Амброуз. Беше акростих*, който разказва за силната му привързаност към магистър Хеме.

[* Текст в стихотворна форма, написан така, че първите букви на стиховете да образуват ново послание. — Бел.прев.]

Всички се засмяхме, но Симон намери това за особено смешно. Нужно му беше доста време, за да успее да си поеме дъх.

— Не можеше да стане по-добре, дори и да го бяхме планирали — каза той. — Купих няколко женски дрехи и ги разпръснах измежду онова, което бе изхвърлено на улицата — червен атлаз, дантели, корсет с банели.

Отново се разнесе смях. След това всички обърнаха очи към мен.

— А ти какво направи? — подкани ме Деви.

— Единствено онова, което възнамерявах да направя — печално отвърнах аз. — Само необходимото, за да унищожа куклата и да мога да спя в безопасност през нощта.

— Ритна нощното му гърне — напомни ми Уилем.

— Вярно е — признах аз. — И намерих това.

Вдигнах един лист хартия.

— Ако това е някое от неговите стихотворения — рече Деви, — ти предлагам бързо да го изгориш и да си измиеш ръцете.

Разгърнах листчето хартия и го прочетох на глас:

— „Номер 4535: Пръстен, бяло злато, син опушен кварц. Да се поправи обковката и да се полира.“ — Внимателно сгънах хартийката, прибрах я в джоба си и добавих: — За мен това е по-добро от стихотворение.

— Да не е бележка от заложна къща за пръстена на твоята дама? — попита Сим, като се изправи на мястото си.

— Ако не се лъжа, е бележка от бижутер. Но да, това е нейният пръстен. И между другото, тя не е моята дама.

— Нещо не ми стана ясно — намеси се Деви.

— Така започна всичко — обясни Уилем. — Квоте се опита да върне пръстена на момиче, което харесва.

— Някой трябва да ми обясни за какво става дума — настоя Деви. — Изглежда съм се появила по средата на историята.

Облегнах се на един камък и оставих приятелите ми да разкажат всичко.

Не намерих бележката в скрина на Амброуз. Не беше и върху камината или нощната му масичка, нито пък върху подноса за бижута или бюрото му.

Всъщност я бях открил в кесията му. Бях я задигнал, за да си отмъстя, половин минута след като ме нарече, „мръсен, крадлив Рух“. Направих го почти инстинктивно, докато се блъснах грубо в него на излизане от стаите му в „Понито“.

Но някакво странно съвпадение кесията съдържаше и монети. Почти шест таланта. Не бяха кой знае колко пари за Амброуз. Достатъчно за една екстравагантна нощ навън с някоя дама. Но за мен това бяха много пари — толкова, че почти се чувствах виновен, задето съм ги задигнал. Почти.

> 34.

> Дрънкулки

Когато в онази нощ се завърнах в „При Анкер“, не ме очакваше бележка от Дена. Нито пък получих такава на следващата сутрин. Зачудих се дали момчето изобщо й е отнесло съобщението ми, или просто се е отказало, паднало е в реката или е изяло листчето.

На сутринта реших, че настроението ми е твърде добро, за да го развалям с неизбежната лудост в часовете на Елодин. Затова метнах на рамо лютнята си и се отправих към другия бряг на реката, за да потърся Дена. Беше ми отнело повече време, отколкото възнамерявах, но бях нетърпелив да видя изражението й, когато накрая й върна пръстена.

* * *

Влязох в бижутерския магазин и се усмихнах на дребния мъж, който стоеше зад ниската витрина.

— Готов ли сте с пръстена?

— Аз… Не ви разбрах, господине? — сбърчи чело той.

Въздъхнах и зарових в джоба си, за да извадя листчето хартия.

Той го погледна и на лицето му се изписа разбиране.

— А, да, естествено. Един момент.

Отиде в задната част на магазина.

Леко се поотпуснах. Това беше третият магазин, който посещавах. Останалите разговори далеч не бяха минали толкова добре.

Дребният мъж се появи от задното помещение.

— Заповядайте, господине. — Той ми подаде пръстена. — Вече е като нов. И ако нямате нищо против, че го казвам — камъкът също е прелестен.

Вдигнах го на светлината. Беше пръстенът на Дена.

— Добре сте си свършили работата — похвалих го аз.

— Благодаря ви, господине — усмихна се той в отговор. — Като сметнем всичко, работата излиза четирийсет и пет пенита.

Въздъхнах тихо. Беше прекалено да очаквам, че Амброуз е платил за работата предварително. Пресметнах наум и отброих върху стъклената витрина един талант и шест йота. Докато го правех, забелязах, че стъклото е леко мазно на пипане, подобно на двойно подсиленото стъкло. Прокарах ръка по него и се зачудих дали не беше от онези, които бях направил в Рибарника.

Докато бижутерът прибираше монетите, вниманието ми бе привлечено от нещо друго. Нещо във витрината.

— Да не би някоя дрънкулка да ви хвана окото? — попита ме любезно мъжът.

Посочих една огърлица в средата на витрината.

— Имате превъзходен вкус — каза той, извади ключ и отключи панела в задната част на витрината. — Това е наистина изключително бижу. Не само че обковката е елегантна, но и камъкът е забележително красив. Не се срещат често изумруди с такова качество, които да са изрязани във формата на дълга висулка.

— Вие ли сте го направили? — попитах аз.

— Уви — театрално въздъхна бижутерът, — не мога да се похваля с това. Една млада жена я донесе преди няколко цикъла. Изглежда, че тя повече се нуждаеше от пари, отколкото от украшения, и накрая стигнахме до споразумение.

— Колко искате за нея? — попитах аз колкото се може по-небрежно.

Той ми каза цената. Сумата беше зашеметяваща. Бяха повече пари, отколкото някога бях виждал накуп. Достатъчно, за да може една дама да живее добре в Имре в продължение на няколко години. Достатъчно за чудесна нова арфа. Достатъчно за лютня от масивно сребро или за калъф за такава лютня.