Чтение онлайн

Мола се приближи до нея и я прегърна набързо.

— Всичко ще бъде наред. Гледай да стоиш с него на някое обществено място. Той ще се държи по-добре, ако хората го гледат.

— Не спирай да го разпитваш за поезията му — посъветва я Деви, — така няма да спре да говори.

— Ако стане нетърпелив, похвали виното — добави Мола. — Кажи нещо от сорта на: „О, много бих искала да пийна още една чаша, но се страхувам, че ще ми се замае главата.“ Ще купи цяла бутилка и ще се опита да те напие.

Деви кимна утвърдително.

— Това ще го държи настрана от теб поне още половин час. — Тя се протегна и леко повдигна предницата на роклята на Фела.

— В началото се дръж по-скромно, а към края на вечерята покажи гърдите си малко повече. Навеждай се. Използвай раменете си. Ако му показваш все повече и повече, той ще реши, че нещата се развиват добре. Така няма да стане нахален.

— Това е най-ужасяващото нещо, което някога съм виждал — тихо каза Уилем.

— Да не би всички жени по света тайно да се познават помежду си? — попита Сим. — Защото това би обяснило много неща.

— В Арканум има едва стотина жени — язвително отбеляза Деви. — Затворили са ни в едно-единствено крило на Мюз, независимо дали искаме да живеем там или не. Как може да _не_ се познаваме помежду си?

Приближих се до Фела и й подадох тънка дъбова клонка.

— Ще ти дам знак, когато сме готови. Ти ми сигнализирай, ако той те зареже.

Фела повдигна вежди.

— Една жена може да приеме това за обида — отвърна тя с усмивка и мушна вейката в едната от дългите си черни ръкавици.

Обиците й се залюляха и отново уловиха светлината. Бяха изумруди. Гладки изумруди във формата на сълзи.

— Тези обици са прелестни — казах аз на Деви. — Откъде ги намери?

Тя присви очи, сякаш не можеше да реши дали да приеме това за обида или не.

— Едно красиво младо момче уреди дълга си с тях — отвърна накрая. — Макар че това не ти влиза в работата.

— Попитах просто от любопитство — свих рамене аз.

Фела ни махна и се отдалечи, но преди да е изминала и няколко метра, Симон я настигна. Той се усмихна неловко, каза й няколко думи и изразително размаха ръце, преди да й подаде нещо. Тя се усмихна и го пъхна в дългата си черна ръкавица.

— Предполагам, че знаеш какъв е планът? — обърнах се аз към Деви.

Тя кимна.

— Колко далеч е от стаята му?

— Около километър — извинително отвърнах аз. — Подхлъзването…

Деви ме прекъсна с махване на ръка.

— Сама ще си направя изчисленията — отсече тя.

— Хубаво. — Посочих мястото край огъня, където стоеше пътната ми торба. — Там има восък и глина. — Подадох й малка брезова клонка. — Ще ти дам знак, когато заемем позиция. Започни с восъка. Остави му около половин час, след това ми дай сигнал и се заеми с глината. Остави на глината поне час.

— С тая клада зад мен? — изсумтя Деви. — Ще са ми нужни най-много петнайсет минути.

— Нали се сещаш, че може и да не е прибрано в чекмеджето му за чорапи. Може да е заключено на място, където няма много въздух.

— Знам си работата — махна с ръка Деви.

— Оставям се в способните ти ръце — казах аз и леко се поклоних.

— И това е всичко? — възмутено попита Мола. — На мен ми изнася лекции цял час! И дори ме _изпитва_!

— Няма време — простичко отвърнах. — А и ти ще си тук да я наставляваш, ако има нужда. Освен това Деви се оказа една от няколкото души, за които подозирам, че може и да са по-добри симпатисти от мен самия.

— Подозираш? — Деви ме изгледа мрачно. — Бих те като пале. Беше моята малка марионетка, на която да си упражнявам симпатичните умения.

— Това беше преди два цикъла — напомних й аз. — Оттогава научих много неща.

— Марионетка? — обърна се Сим към Уилем.

Уил направи многозначителен жест и двамата избухнаха в смях.

— Да тръгваме — махнах аз на Уилем.

Преди да поемем, Сим ми подаде един малък буркан.

Погледнах го неразбиращо. Алхимичният му буламач вече беше прибран в един от джобовете на плаща ми.

— Какво е това?

— Просто мехлем, в случай че се изгориш — обясни той. — Но ако го смесиш с пикня, се превръща в бонбони — изражението му беше невъзмутимо, — вкусни бонбони.

— Да, господине — кимнах сериозно аз.

Мола ни гледаше объркано. Деви многозначително ни обърна гръб и започна да трупа дърва в огъня.

* * *

Един час по-късно двамата с Уилем играехме карти в „Златното пони“. Общата стая беше почти пълна и един арфист свиреше прилична версия на „Сладка зимна ръж“. Помещението се изпълни с шума на разговорите, докато заможните клиенти играеха комар, пиеха и беседваха за онова, за което разговарят богатите хора. Вероятно нещо от сорта на това как да измислиш подходящо наказание за коняря или пък нови техники за преследване на камериерките из имението.

„Златното пони“ не беше от типа места, които харесвах. Клиентелата беше твърде благовъзпитана, напитките — прекалено скъпи, а музикантите радваха повече окото, отколкото ухото. Въпреки това идвах тук от близо два цикъла, за да демонстрирам желанието си да се изкача по-нагоре по обществената стълбица. Така никой нямаше да може да каже, че е странно, че съм бил тук точно в тази нощ.

Уилем отпи от напитката си и разбърка картите. Аз самият бях изпил своята до половината и тя вече се беше стоплила. Беше обикновена светла бира, но като се имат предвид цените в „Понито“, май щях да се окажа буквално без пари.

Уил раздаде поредната ръка на дъх. Внимателно взех картите си, защото от алхимичната формула на Симон пръстите ми бяха доста лепкави. Със същия успех можехме да играем и с празни карти. Играех наслуки, като се преструвах на съсредоточен в играта, докато всъщност чаках и се ослушвах.

Усетих леко гъделичкане в ъгъла на едното око и се готвех да се почеша, но в последния момент застинах с ръка, вдигната във въздуха. Уилем разтревожено ме погледна от отсрещната страна на масата и леко, но категорично поклати глава. Известно време останах неподвижен, после бавно свалих ръката си.

Бях толкова зает да се опитвам да изглеждам безгрижен, че когато навън се разнесе вик, наистина се стреснах. Той се открои на фона на тихия шепот на разговорите така, както само един пронизителен и изпълнен с паника глас може да го направи: „Пожар! Пожар!“

За момент всички в „Понито“ замръзнаха. Това винаги се случва, когато хората са уплашени и объркани. Губят си времето да се огледат наоколо, да помиришат въздуха и да си мислят неща като „Някой не извика ли току-що «Пожар»?“ или „Пожар? Къде? Тук ли?“.