Чтение онлайн

предпазни мерки, но Рете била най-добрата му ученичка и познавала движението на вятъра

също толкова добре, колкото и той самият. Взел със себе си своя лък от рог. Взел също и

една-единствена остра стрела. Тогава Рете избрала място, където да застане. Тя се отправила

към върха на един висок хълм и силуетът и ясно се очертал на фона на празното небе. Не

носела нито лък, нито стрела. И когато стигнала до върха на хълма, спокойно седнала на

земята. Вероятно това било най-странното от всичко, тъй като Аете бил известен с това, че

понякога прострелвал враговете си в крака, вместо да ги убива. Аете видял какво прави

ученичката му и се изпълнил с гняв. Взел единствената си стрела и я запънал в лъка си.

Изопнал тетивата до ухото си. Тетивата, която Рете му била направила, била изработена от

дълги, здрави кичури от собствената и коса. — Шехин ме погледна в очите. Разгневеният

Аете изстрелял своята стрела. Тя ударила Рете като светкавица точно тук. — Тя посочи с два

пръста вътрешната извивка на лявата си гърда. — Рете продължавала да седи със стрела,

стърчаща от гърдите и. Извадила изпод ризата си дълга панделка от бяла коприна.

Откъснала перо от стрелата, потопила го в кръвта си и написала четири стиха. След това

вдигнала панделката нависоко и зачакала вятърът да я задуха първо в едната посока, после в

другата. Сетне я пуснала. Коприната се понесла във въздуха, като се издигала и спускала с

поривите на вятъра. Панделката се извивала, носена от бриза, промъкнала се между

дърветата и накрая се притиснала здраво към гърдите на Аете. На нея пишело:

Аете, близо до сърцето мое.

Без суета е панделката.

Без дълг е вятърът.

Без кръв е победата.

Чух тих звук и когато се огледах, видях, че Вашет тихо плаче. Главата и беше наведена,

сълзите се стичаха по лицето и и капеха върху предницата на ризата и, като образуваха по-

тъмни петна върху червеното.

Шехин продължи:

— Едва след като прочел тези редове, Аете разбрал каква дълбока мъдрост притежава

неговата ученичка. Той се затичал да се погрижи за раната на Рете, но върхът на стрелата

бил твърде близо до сърцето и, за да може да бъде издърпана. Рете живяла само три дни след

това и сломеният от скръб Аете се грижел за нея. Той я оставил да управлява училището и се

вслушвал в думите и, докато върхът на стрелата се приближавал все повече до сърцето и. В

онези дни Рете продиктувала деветдесет и девет истории и Аете ги записал. Тези разкази

сложили началото на нашето разбиране за летхани. Те са в основата на Адемре. Късно на

третия ден Рете довършвала разказа на деветдесет и деветата история пред Аете, който се

бил превърнал в ученик на своята ученичка. След като той спрял да пише, Рете му казала:

„Има една последна история, по-важна от всички останали, но нея ще научиш, когато се

събудя.“ После затворила очи и заспала. Умряла в съня си. Аете живял още четирийсет

години и се говори, че никога повече не е убивал. През това време често го чували да казва:

„Спечелих единствения дуел, който някога съм губил.“ Той продължил да ръководи

училището и да подготвя своите ученици да станат майстори на лъка. Но също така ги учел

да бъдат мъдри. Разказвал им деветдесет и деветте истории и така всички адемре научили за

летхани. Така сме се превърнали в онова, което сме.

Настъпи продължително мълчание.

— Благодаря ти, Шехин — казах аз и се постарах да направя възможно най-добре жеста

почтителна благодарност. — Много бих искал да чуя тези деветдесет и девет истории.

— Те не са за варвари — заяви тя, но не изглеждаше обидена от молбата ми и направи

комбинация от жестове за укор и съжаление.

След това смени темата:

— Как върви твоят кетан?

— Мъча се да го подобря, Шехин.

— Така ли е? — обърна се тя към Вашет.

— Наистина се мъчи — отвърна тя с очи, все още зачервени от сълзите. Кисела веселост.

— Но има и подобрение.

Шехин кимна. Сдържано одобрение.

— Неколцина от нас ще се бият утре. Навярно можеш да го доведеш да гледа.

Вашет направи елегантно движение, което ме накара да разбера колко малко знаех за

тънкостите на езика на жестовете: любезно, благодарно, леко смирено съгласие.

* * *

— Трябва да се чувстваш поласкан — весело ме похвали Вашет. — Разговаря с Шехин и

получи покана да я наблюдаваш как се бие.

Вървяхме към закътаната долина, където обикновено практикувахме кетан и ръкопашен

бой.

Въпреки това в съзнанието ми продължаваха да се въртят няколко неизбежни и

неприятни мисли. Мислех си за тайните и за това колко се стараят хората да ги запазят.

Чудех се какво ли би казал Килвин, ако заведях някой в Рибарника, за да му покажа

сигалдрията за кръв, кости и косми.

Мисълта за гнева на едрия изобретател беше достатъчна, за да ме накара да потреперя.

Знаех с какви неприятности ще се сблъскам. Това беше ясно изложено в законите на

Университета. Но как ли би постъпил Килвин с човека, на когото съм разкрил тези неща?

Вашет ме шляпна по гърдите с опакото на ръката си, за да привлече вниманието ми.

— Казах, че трябва да се чувстваш поласкан — повтори тя.

— Поласкан съм — отвърнах аз.

Тя ме хвана за рамото и ме обърна с лице към нея.

— Нещо много се умисли.

— Какво ще стане с Темпи, ако всичко това не завърши добре? — без заобикалки

попитах аз.

Веселото и изражение помръкна.

— Червените дрехи, мечът и името му ще му бъдат отнети и той ще бъде отрязан от

Латантха. — Тя бавно си пое дъх. — След нещо такова не е много вероятно някое друго

училище да го вземе, така че в действителност това означава, че той ще бъде изгнаник за