Чтение онлайн

цялата Адемре.

— Но за мен изгнанието няма да свърши работа — отбелязах аз. — Ако ме принудите да

се върна обратно, това само ще направи проблема по-голям, нали?

Вашет не отговори нищо.

— Когато всичко това започна — продължих аз, — ти ме насърчаваше да си тръгна. Ако

го бях направил, щяхте ли да ми позволите да си отида?

Настъпи продължително мълчание, което ми даде да разбера каква е истината. Но тя я

изрече и на глас:

— Не.

Оценявах, когато не се опитват да ме лъжат.

— И какво щеше да бъде моето наказание? — попитах аз. — Затвор? — Поклатих глава.

— Не. Не е практично да ме държите затворен тук в продължение на години. — Погледнах я.

— И така, какво щеше да бъде то?

— Наказанието не е наша грижа — отвърна тя. — В края на краищата ти си варварин. Не

си знаел, че вършиш нещо нередно. Главната ни грижа е да ти попречим да учиш другите на

онова, което си откраднал — да ти попречим да го използваш за собствена полза.

Не беше отговорила на въпроса ми. Изгледах я продължително.

— Някои казват, че най-добре ще е да те убием — призна тя. — Но повечето смятат, че

убиването не е в съответствие с летхани. Шехин е една от тях, както и аз.

Малко се поотпуснах, това поне беше нещо.

— Предполагам, че само обещание от моя страна няма да е достатъчно, за да успокои

всички?

— Това, че дойде с Темпи, говори добре за теб. — Тя ми се усмихна със съчувствие. — И

остана, когато се опитах да те прогоня. Но обещанието на един варварин не се цени особено

в случай като този.

— Тогава какво? — попитах аз, като подозирах какъв ще бъде отговорът и знаех, че няма

да ми хареса.

Вашет си пое дълбоко дъх.

— Може да ти се попречи да учиш други, като ти се отреже езикът и ти се извадят очите

— прямо отвърна тя. — А за да не практикуваш кетан, може да бъдеш осакатен, като ти бъде

прерязано сухожилието на глезена или като се строши коляното на по-силния ти крак. — Тя

сви рамене. — Но човек може да е добър боец дори и с увреден крак. Затова би било по-

удачно да се отрежат двата най-малки пръста на дясната ти ръка. Това би било…

Продължи да говори със сухия си и делови тон. Мисля, че намерението и бе да ме

насърчи и успокои. Но ефектът беше точно обратният. Единственото, за което можех да

мисля, бе как тя ми реже пръстите със същото спокойствие, с което аз си беля ябълка.

Внезапно светлината наоколо ми се видя твърде ярка и живата картина, която си бях

представил, накара стомаха ми да се разбунтува. За момент помислих, че ще ми прилошее.

Виенето на свят и повдигането преминаха. Когато дойдох на себе си, осъзнах, че Вашет е

спряла да говори и ме гледа втренчено.

Преди да успея да кажа каквото и да било, тя махна презрително с ръка.

— Виждам, че днес от теб няма да има повече полза. Почини си през остатъка от

вечерта. Събери мислите си или упражнявай кетан. Отиди да погледаш дървото меч. Утре ще

продължим.

* * *

Известно време се разхождах безцелно, като се опитвах да не мисля за това, че пръстите

ми могат да бъдат отрязани. Сетне, когато се изкачих на един хълм, почти се спънах в

двойка голи адемци, които се бяха скрили в горичка.

Когато изскочих от дърветата, те не се затичаха към дрехите си и вместо да се опитам да

се извиня с лошия си език и обърканите си мисли, аз просто се обърнах и си тръгнах с лице,

пламнало от смущение.

Опитах се да упражнявам кетан, но не успях да съсредоточа съзнанието си върху него.

Отидох да наблюдавам дървото меч и за известно време гледката от грациозното му

движение под поривите на вятъра ме успокои. След това мислите ми се отнесоха и

картината на Вашет, която ми отрязва пръстите, отново се появи в съзнанието ми.

Чух трите камбани и отидох на вечеря. Бях се наредил на опашката, оглупял от усилието

да не мисля за вероятността да загубя пръстите си, когато забелязах, че адемците, стоящи

близо до мен, ме зяпаха. На лицето на едно десетинагодишно момиченце беше изписано

открито удивление, а мъж с червени наемнически дрехи ме гледаше така, сякаш току-що ме е

видял да си обърсвам задника с парче хляб и след това да го изяждам.

Едва тогава осъзнах, че си тананикам. Не високо, но достатъчно силно, за да ме чуят

хората близо до мен. Едва ли го правех от дълго време, защото бях изпял само шест стиха от

„Калайджията напуска града“.

Спрях, след това сведох поглед, взех си храната и прекарах десет минути, опитвайки се да

я изям. Успях да преглътна няколко хапки, но това беше всичко. Накрая се отказах и се

отправих към стаята си.

Лежах в леглото и премислях с какви възможности разполагам. Ако избягах, колко далеч

можех да стигна? Можех ли да се изгубя в околността? Можех ли да открадна кон? Изобщо

бях ли виждал кон, откакто бях в Хаерт?

Извадих лютнята си и поупражнявах поставянето на пръстите за акордите. И петте ми

чевръсти пръста се движеха нагоре-надолу по дългия гриф на лютнята. Дясната ми ръка

обаче гореше от желание да дръпне струните и да изкара звуци от тях. Беше толкова

обезсърчаващо, колкото да се опитвам да целуна някой, като използвам само едната си

устна, и скоро се отказах.

Накрая извадих своя шаед и се увих в него. Беше топъл и успокояващ. Нахлупих качулката

си колкото се може по-напред и си помислих за тъмната част от Фае, където Фелуриан бе

събирала сенки, за да го направи.

Помислих си за Университета, за Уил и Сим, за Аури и Дони, за Фела. Никога не съм бил

харесван в Университета и кръгът от приятелите ми не беше особено голям. Но истината бе,