Чтение онлайн

Крин кимна.

— Мислиш ли, че би и помогнало, ако види това?

Тя се замисли и избърса лицето си с ръка.

— Не мисля — накрая отвърна тя. — Не мисля, че точно сега би могла да го види. Не е

добре с главата.

— И двете ли сте от Левиншир? — попитах аз, за да избегна ново неловко мълчание.

— Фермата на моето семейство се намира малко на север от Левиншир — отвърна

момичето. — Бащата на Ели е кмет.

— Кога дойдоха тези в града ви? — попитах аз, докато слагах печата върху поредната

ръка. Сладникавата миризма на изгоряла плът ставаше все по-силна.

— Кой ден сме?

Пресметнах наум.

— Фелинг.

— Дойдоха в града на Тхеден. — Тя направи пауза. — Преди цели пет дни? — каза тя с

невярващ глас. — Радвахме се на възможността да изгледаме някоя пиеса и да научим

новините. Да послушаме малко музика. — Сведе поглед. — Лагерът им беше в източния

край на града. Когато отидох да ми предскажат съдбата, те ми казаха да се върна по-късно

през нощта. Изглеждаха толкова приятелски настроени, толкова вълнуващи. — Крин

погледна към фургоните. — Когато отидох, те всички бяха насядали край огъня. Пяха ми

песни. Старицата ми даде някакъв чай. Изобщо не се замислих… Искам да кажа… тя

изглеждаше като баба ми. — Очите и се спряха върху тялото на старицата и след това се

отместиха встрани. — След това не знам какво се случи. Събудих се в тъмнината, в един от

фургоните. Бях вързана и… — Гласът и леко трепна, тя разсеяно разтри китките си и след

това погледна назад към палатката. — Предполагам, че и Ели е получила същата покана.

Довърших дамгосването на ръцете им. Имах намерение да сложа печата и на лицата им,

но желязото се нагряваше твърде бавно в огъня и бързо почувствах умора. Изобщо не бях

спал и гневът, който толкова дълго бе пламтял в мен, вече едва тлееше, оставяйки ме студен

и безчувствен.

Посочих котлето с овес, което бях свалил от огъня.

— Гладна ли си?

— Да — отвърна тя, след което стрелна с поглед труповете. — Не.

— И аз също. Отиди да събудиш Ели и можем да ви отведем у дома.

Крин се затича към палатката. След като тя се скри вътре, аз се обърнах към редицата от

трупове.

— Някой възразява ли срещу моето напускане на трупата? — попитах аз.

Никой от тях не го направи. И така, аз си тръгнах.

133.

Сънища

Отне ми един час да закарам фургоните до една гъста част на гората и да ги скрия.

Махнах знаците на Едема и разпрегнах конете. Имаше само едно седло, затова натоварих

другите два коня с храна и каквито преносими ценни вещи успях да открия.

Когато се върнах с конете, Крин и Ели ме чакаха. По-точно Крин ме чакаше. Ели просто

стоеше наблизо с безучастно изражение и празни очи.

— Знаеш ли как да яздиш? — попитах Крин.

Тя кимна и аз и подадох поводите на оседлания кон. Момичето сложи крак на стремето,

след което спря и поклати глава. Бавно свали крака си.

— Ще вървя пеш.

— Мислиш ли, че Ели ще се задържи на коня?

Крин погледна към мястото, където стоеше русото момиче. Един от конете с

любопитство я побутна с муцуната си, но тя не реагира.

— Вероятно. Но не мисля, че това ще е добре за нея. След…

— Тогава ще вървим пеш — кимнах с разбиране аз.

* * *

— Каква е същността на летхани? — попитах Вашет.

— Успех и правилна реакция.

— Кое е по-важното — успехът или правилността?

— Те са едно и също. Ако действаш правилно, успехът ще дойде.

— Но други могат да успеят, като правят погрешни неща — изтъкнах аз.

— Погрешните неща никога не водят до успех — твърдо заяви Вашет. — Ако човек

постъпи погрешно и успее, това не е правилният начин. Без летхани няма истински успех.

— Господине? — извика един глас. — Господине?

Очите ми се фокусираха върху Крин. Косата и беше разчорлена от вятъра и младото и

лице беше уморено.

— Господине? Стъмва се.

Огледах се наоколо и видях как тъмнината настъпва от изток. Бях уморен до мозъка на

костите и се бях унесъл, докато вървяхме, след като спряхме да хапнем по обяд.

— Просто ме наричай Квоте, Крин. Благодаря, че ме раздруса за лакътя. Бях се отнесъл

нанякъде.

Крин събра дърва и запали огън. Разседлах конете, след това ги нахраних и изтрих.

Отделих и няколко минути, за да разпъна палатката. Обикновено не бих си правил труда да

се занимавам с нещо такова, но върху конете имаше достатъчно място за нея, а и

предположих, че момичетата не са свикнали да спят на открито.

След като приключих с палатката, осъзнах, че съм взел само едно допълнително одеяло

от принадлежностите на трупата. Доколкото имах представа от тези неща, нощта щеше да е

студена.

— Вечерята е готова — чух Крин да вика.

Хвърлих в палатката своето одеяло заедно с резервното и се отправих към мястото,

където тя готвеше. Беше свършила добра работа с наличните продукти. Имаше картофена

супа с бекон и препечен хляб. В жарта се печеше и зелена тиква.

Безпокоях се за Ели. Цял ден се държеше по един и същ начин — вървеше апатично,

изобщо не говореше, нито реагираше на онова, което Крин или аз и казвахме. Очите и

проследяваха ставащото около нея, но в тях нямаше мисъл. Двамата с Крин бяхме открили

по трудния начин, че ако не я наблюдавахме, тя спираше да върви или се отклоняваше от

пътя, ако нещо привлечеше вниманието и.

Когато седнах, Крин ми подаде пълна паница и лъжица.

— Ухае приятно — похвалих я аз.

Тя се усмихна с половин уста и сипа и на себе си във втора паница. Започна да сипва и в