Чтение онлайн

изригнаха пламъци.

— Ние? — чух някой да казва тихо зад гърба ми. — Джим, той каза ние.

Сет, който стоеше до кмета, се намръщи и отново впери поглед в мен.

— Казах ви, че прилича на един от тях — победоносно извика той. — Познавам ги.

Винаги можеш да ги познаеш по очите.

— Чакай малко — бавно и невярващо рече кметът. — Да не искаш да ми кажеш, че си

един от тях? — Изражението му стана опасно.

Преди да успея да му обясня, Ел хвана ръката му.

— О, моля те, не го ядосвай, татко — бързо се намеси тя и задърпа ръката му, сякаш за да

го отдалечи от мен. — Не казвай нищо, което да го ядоса. Той не е един от тях. Той ме върна

обратно и ме спаси.

Думите и, изглежда, донякъде поуталожиха гнева на кмета, но приятелското му

отношение се стопи.

— Обясни ми — мрачно ме подкани той.

Въздъхнах вътрешно, осъзнавайки в каква бъркотия съм попаднал.

— Те не бяха членове на трупа и със сигурност не бяха Едема Рух. Бяха бандити, които са

избили членове на семейството ми и са откраднали фургоните им. Само са се престрували

на артисти.

— Защо някой би се преструвал на Рух? — попита кметът, сякаш това беше нещо

непонятно.

— За да могат да направят онова, което са сторили — сопнах се аз. — Пуснали сте ги във

вашия град и те са злоупотребили с доверието ви. Това е нещо, което никой Едема Рух

никога не би направил.

— Ти така и не отговори на въпроса ми — отбеляза той. — Как успя да измъкнеш

момичетата?

— Погрижих се за нещата — простичко отвърнах аз.

— Той ги уби — заяви Крин достатъчно силно, че всички да я чуят. — Изби ги всичките.

Усетих как погледите на тълпата се впериха в мен. Половината хора си мислеха:

„Всичките? Убил е седем човека?“ А другата половина си казваха: „С тях имаше и две

жени, и тях ли е убил?“

— Ами, добре тогава — каза кметът, сякаш току-що беше взел решение. — Това е

похвално. Светът е по-хубаво място без тях.

Усетих как всички леко се поотпуснаха.

— Това са техните коне. — Посочих двата коня, които носеха багажа ни. — Сега те

принадлежат на момичетата. На около шейсет и пет километра на изток ще намерите

фургоните. Крин може да ви покаже къде са скрити. Те също принадлежат на момичетата.

— В Темсфорд може да се вземе добра цена за тях — замислено рече кметът.

— Заедно с инструментите, дрехите и останалите вещи ще струват доста пари —

съгласих се аз и твърдо добавих: — Като се разделят на две, ще се получи добра зестра.

Той срещна погледа ми и кимна бавно с разбиране.

— Така е.

— Ами нещата, които откраднаха от нас? — намеси се един як мъж с престилка. —

Разбиха къщата ми и откраднаха две бъчви от най-хубавата ми бира!

— Имаш ли дъщери? — спокойно го попитах аз.

От внезапното му уплашено изражение разбрах, че има. Погледнах го в очите, без да

отмествам поглед.

— Тогава мисля, че си се разминал с доста малко.

Кметът накрая забеляза Джейсън, който стискаше счупената си ръка.

— Какво се е случило с теб?

Младежът сведе поглед към краката си и Сет отговори вместо него:

— Каза някои неща, които не биваше да казва.

Кметът се огледа и осъзна, че ако настоява за по-подробен отговор, ще стане по-

неприятно, затова сви рамене и не настоя повече.

— Мога да ти сложа шина — непринудено предложих аз на Джейсън.

— Не! — веднага отвърна той, след което побърза да добави: — Предпочитам да отида

при Гран.

— Гран? — Хвърлих кос поглед към кмета.

— Когато си ожулим колената, Гран е тази, която ни изправя на крака — усмихна се той

с нежност.

— Бил там ли е? — попитах аз. — Мъжът със смазания крак?

Той кимна.

— Доколкото я познавам, тя няма да го изпусне от поглед поне още един цикъл от дни.

— Ще дойда с теб — казах аз на обляното в пот момче, което внимателно придържаше

ръката си. — Искам да я погледам как работи.

* * *

Както бяхме далеч от всякаква цивилизация, очаквах, че Гран ще е някоя старица, която

лекува пациентите си с пиявици и дървесен спирт.

Това ми мнение се промени, когато видях вътрешността на къщата и. Стените бяха

покрити със снопчета изсушени билки и полици, на които бяха наредени грижливо

надписани шишенца.

Имаше малко бюро с три тежки, подвързани с кожа книги. Едната от тях беше отворена и

аз познах, че това е „Хероборика“. Забелязах, че полетата са осеяни с надраскани на ръка

бележки, а някои от пасажите на книгата бяха редактирани или пък изцяло задраскани.

Гран не беше толкова стара, колкото предполагах, макар че косата и бе прошарена. Освен

това не беше прегърбена и всъщност беше по-висока от мен, имаше широки рамене и кръгло,

усмихнато лице.

Тя сложи на огъня меден чайник, като си тананикаше. След това извади ножица, накара

Джейсън да седне и внимателно опипа ръката му. Момчето беше бледо и се потеше, не спря

да бърбори нервно, докато тя методично сряза ризата му. Само за няколко минути, без дори

жената да го попита, той и даде точно, макар и малко несвързано описание на завръщането

на Ел и Крин.

— Счупването е добро и чисто — най-сетне заключи тя, като го прекъсна. — Как се

случи?

Неспокойните очи на Джейсън се стрелнаха към мен и след това се отместиха встрани.

— Нищо — после осъзна, че не е отговорил на въпроса и.

— Искам да кажа…

— Аз я счупих — намесих се аз. — Реших, че най-малкото, което мога да сторя, е да