Чтение онлайн

цвят на косата ми и тъмното наметало, веднага му беше подсказало, че съм Квоте. Така че

каквото и да кажех, щяха да решат, че това е магия. Нямах нищо против. Онова, което бях

направил тази вечер, заслужаваше да бъде описано в една-две истории.

Тъй като бяха разбрали кой съм, хората ни наблюдаваха, но не се приближаваха много.

Благородникът на Дена си беше тръгнал, преди да се сетим да го потърсим, така че двамата с

нея се наслаждавахме на относително уединение в нашия ъгъл на общото помещение.

— Трябваше да се сетя, че ще те срещна тук — рече тя. — Винаги си там, където най-

малко очаквам да те открия. Да не би най-сетне да си напуснал Университета?

— Измъкнах се за няколко дни — поклатих глава аз.

— Ще се връщаш ли обратно скоро?

— Всъщност утре. Наел съм карета.

— Искаш ли малко компания? — усмихна се тя.

— Трябва да знаеш отговора на този въпрос — хвърлих и прям поглед аз.

Дена се изчерви леко и извърна поглед.

— Предполагам, че е така.

Когато сведе поглед, косата и се спусна от раменете и и падна около лицето и. Ухаеше

хубаво на топлина, на слънчева светлина и на сайдер.

— Косата ти — казах аз, — прекрасна е.

За моя изненада при тези думи тя се изчерви още повече и поклати глава, без да вдигне

поглед към мен.

— Дотук ли стигнахме след цялото това време? — попита тя и ме стрелна с поглед. —

До ласкателство?

На свой ред бях смутен и запелтечих:

— Аз… Аз не бих… Искам да кажа, че бих…

Поех си дъх, преди да се протегна и леко да докосна тънката, сложна плитка, полускрита

в косата и.

— Плитката ти — поясних аз. — Тя сякаш казва прекрасна.

Устните и се оформиха в изящно „О“ на изненада и едната и ръка стеснително докосна

косата и.

— Можеш да го прочетеш? — невярващо и с леко ужасено изражение попита тя. —

Милостиви Техлу! Има ли нещо, което да не знаеш?

— Уча илишки — обясних аз. — Или поне се опитвам да го нравя. Има шест кичура

вместо четири, но е почти като възел за разказване на истории, нали?

— Почти? — повтори тя. — Много повече е от почти. — Пръстите и дърпаха синия

конец в края на плитката и. — В днешно време дори илишците рядко знаят илишки —

очевидно раздразнена промърмори тя.

— Не ме бива особено — оправдах се аз. — Просто знам няколко думи.

— Даже онези, които говорят този език, не си правят труда да учат възлите. — Тя ми

хвърли кос, ядосан поглед. — И би трябвало да ги четеш с пръстите си, а не като ги гледаш.

— Трябваше да го уча най-вече от илюстрациите в книгите — оправдах се аз.

Дена най-сетне развърза синия конец и започна да разплита плитката, като чевръстите и

пръсти приглаждаха кичурите обратно в косата и.

— Не трябваше да го правиш — укорих я аз. — Преди ми харесваше повече.

— Точно за това става дума, нали? — Тя вдигна поглед към мен, вирна гордо брадичка и

разтръска косата си. — Ето. Сега какво мислиш?

— Мисля, че се страхувам да ти правя повече комплименти — признах аз, без да съм

съвсем сигурен какво точно съм направил не както трябва.

Държанието и леко се смекчи и раздразнението и се стопи.

— Просто е смущаващо. Никога не съм очаквала, че някой ще успее да го прочете. Как би

се почувствал, ако някой видеше, че носиш знак, който гласи „аз съм смел и красив“?

Настъпи мълчание. Преди то да е продължило твърде дълго, аз казах:

— Да не би да те задържам от някаква неотложна работа?

— Само ескуайър Страхота. — Тя направи небрежен жест по адрес на придружителя и,

който си бе тръгнал.

— Беше доста неотложен, нали? — попитах аз с полуусмивка и повдигнах вежди.

— Всички мъже са неотложни по един или друг начин — отвърна тя с подигравателна

сериозност.

— Значи продължават да се придържат към онази своя книга?

Изражението на Дена стана печално и тя въздъхна.

— Надявах се, че с възрастта престават да обръщат толкова внимание на книгата. Вместо

това открих, че едва обърнали са страницата. — Тя вдигна ръка и показа два пръстена. —

Сега вместо рози ми дават злато и щом го направят самоуверено, очакват да бъдат богато

възнаградени.

— Поне те отегчават мъже, които са заможни — успокоих я аз.

— На кой му е притрябвал мъж посредствен? — изтъкна тя. — Няма особено значение

дали богатството му е голямо или малко.

Сложих нежно ръка върху нейната.

— Трябва да простиш на тез мъже с безчестни мисли. Тез мъже, бедни и богати, щом

видят, че не могат да те имат, опитват се да купят нещо, що не се продава.

— Молба за милост за враговете! — Дена изръкопляска възхитено.

— Просто отбелязвам, че ти самата също правиш подаръци — казах аз, — както аз

самият знам добре.

Очите и се втвърдиха и тя поклати глава.

— Има голяма разлика между подарък, даден от сърце, и такъв, който да те обвърже с

някой мъж.

— В това има истина — признах аз. — Златото е също толкова подходящо за верига,

колкото и желязото. И все пак човек едва ли може да обвини мъжете, които се опитват да

украсят снагата ти.

— Едва ли — рече тя с усмивка, която беше едновременно кисела и уморена. — Много от

техните предложения искат по-скоро да ме съблекат. — Тя ме погледна. — А ти? Искаш да

ме украсиш или да ме съблечеш?

— Мислил съм за това — признах аз и тайно се усмихнах, защото знаех, че нейният

пръстен е прибран на безопасно място в стаята ми в „При Анкер“.

Огледах я демонстративно.

— И двете имат своите предимства, но златото не е за теб. Твърде ярка си, за да се