Чтение онлайн

измъкна от джоба си, и извади два куба от матов метал, които бяха малко по-големи от

зарове.

— Много от тези древни неща ние не можем да проумеем, нито пък да използваме —

рече той. — Но някои от тях са забележително полезни. — Раздруса двете метални кубчета и

те иззвъняха нежно в ръката му. — Наричаме тези камъни пазачи.

Килвин се наведе и ги постави върху пода на около метър разстояние един от друг.

Докосна ги и промърмори нещо съвсем тихо, твърде тихо, че да го чуя.

Усетих едва доловима промяна във въздуха. В началото помислих, че в стаята е станало

по-студено, но после осъзнах истината — не усещах топлината, излъчвана от огъня, тлеещ в

пещта в другия край на кабинета на магистъра.

Той небрежно взе един железен прът, който използваше за разравяне на пещта, и замахна

със сила към главата ми. Жестът му беше толкова неочакван, че ме свари напълно

неподготвен и нямах време да се свия или да трепна.

Прътът спря на половин метър от мен, сякаш се удари в някакво невидимо препятствие.

Нямаше звук от удар в нещо, нито пък желязото отскочи в ръката на Килвин.

Предпазливо протегнах ръка и тя не се натъкна на… нищо. Сякаш празният въздух пред

мен беше станал плътен.

Магистърът ми се ухили.

— Камъните пазачи са особено полезни, когато провеждаш опасни експерименти или

изпитваш оборудване — обясни той. — По някакъв начин те създават таумична и кинетична

бариера.

Продължих да движа ръката си по дължината на невидимата бариера. Не беше твърда,

дори не беше плътна. Поддаваше леко, когато я натиснех, и я усещах хлъзгава като покрито с

масло стъкло.

Килвин ме наблюдаваше с леко развеселено изражение.

— Ако трябва да съм честен, ре’лар Квоте, мислех да нарека твоето устройство за

спиране на стрелите „Огледалния страж“. — Той се понамръщи. — Разбира се, това нямаше

да е съвсем точно, но щеше да е по-добре от драматичната глупост на Елодин.

Облегнах се със сила върху невидимата бариера. Беше здрава като каменна стена. Сега,

когато я погледнах по-отблизо, успях да видя леко изкривяване във въздуха, сякаш гледах

през стъкло с малък дефект.

— Това е далеч по-добро от моя „уловител на стрели“, магистър Килвин.

— Това е така — кимна отстъпчиво изобретателят, наведе се да вземе камъните и отново

промърмори нещо под носа си.

Олюлях се, когато бариерата изчезна.

— Но можем да повтаряме безкрайно твоето хитроумно устройство, а тази загадка не

можем.

Магистърът вдигна двете метални кубчета в огромната си длан.

— Тези неща са полезни, но никога не забравяй, че за изобретателя най-важни са

съобразителността и предпазливостта. Ние работим с реални неща. — Той стисна камъните

пазачи в юмрука си. — Остави загадките на поетите, свещениците и глупаците.

* * *

Въпреки останалите ми неуспехи обучението ми при магистър Елодин напредваше доста

добре. Той твърдеше, че за да подобря уменията си на повелител на имената, са ми нужни

само време и отдаденост. Стараех се да му покажа и двете и той се възползва от това по

доста странни начини.

Прекарвахме часове в отгатване на гатанки. Накара ме да изпия цяла пинта ябълкова

ракия и след това да прочета „Теофания“ на Текам от кора до кора. Накара ме да нося

превръзка на очите в продължение на три поредни дни, което не подобри представянето ми

в останалите часове, но достави огромно удоволствие на Уил и Сим.

Елодин ме окуражаваше да видя колко дълго мога да издържа буден. И тъй като не можех

да си позволя да купя толкова кафе, колкото ми беше нужно, успях да изкарам без сън близо

пет дни. Макар че към края започнах да се държа доста налудничаво и да чувам гласове.

Не трябва да забравяме и за случката на покрива на Архива. Изглежда, че всички са

чували една или друга нейна версия.

Наближаваше страшна гръмотевична буря и Елодин реши, че ще ми е от полза да

прекарам известно време в средата и. „Колкото по-близо, толкова по-добре“ — каза той.

Знаеше, че Лорен никога няма да ни позволи да се качим на покрива на Архива, затова

магистърът на имената просто открадна ключа.

За съжаление от това следваше, че когато ключът падна от покрива, никой друг не

знаеше, че сме в капан там, горе. Вследствие на това двамата бяхме принудени да прекараме

цялата нощ върху голия каменен покрив в лапите на страховитата буря.

Едва по средата на утрото времето се успокои достатъчно, за да извикаме за помощ до

двора под нас. След това, тъй като се оказа, че няма втори ключ, Лорен избра най-директния

подход и накара няколко едри писари просто да разбият вратата, която водеше към покрива.

Всичко това нямаше да е чак такъв проблем, ако точно когато бе започнало да вали,

Елодин не бе настоял да се съблечем голи и да увием дрехите си в една мушама, която да

затиснем с тухла. Според него това щеше да ми помогне да усетя бурята възможно най-

добре.

Ветровете се оказаха по-силни, отколкото очаквахме, и отнесоха тухлата заедно с

увитите ни дрехи и те полетяха в небето като шепа листа. Сещате се, че така загубихме и

ключа. Той беше в джоба на панталоните на Елодин.

Това беше причината магистър Лорен, неговият гилер Дистрел и трима яки писари да

открият на покрива на Архива двама ни с Елодин чисто голи и мокри като удавени плъхове.

Само след петнайсет минути всички в Университета вече бяха чули тази история. Цялата

случка караше Елодин да се залива от смях и макар сега да разбирам защо е било толкова

забавно, по онова време далеч не ми беше весело.

Няма да ви досаждам с пълния списък на нещата, които правехме. Достатъчно е да кажа,