Чтение онлайн

пъпа му. Младежът извървял пътя до Стормуол, за да попита вещиците на талите, но нито

една от тях не успяла да му даде отговор. Отишъл и при краля на Винт — най-богатия крал в

света, но и той не знаел. След това стигнал чак до императора на Атур, но въпреки цялото си

могъщество владетелят не могъл да му помогне. Младежът обиколил всички малки кралства,

но никой не можел да му даде какъвто и да е отговор.

Накрая момъкът отишъл при върховния крал на Модег — най-мъдрия от всички крале на

света. Той огледал внимателно главата на златния винт, който стърчал от пъпа на младежа.

След това махнал с ръка и неговият сенешал донесъл възглавница от златна коприна. Върху

тази възглавница имало златна кутия. Върховният крал извадил златен ключ, който носел на

верижка около врата си, и отворил кутията. Вътре имало златна отвертка.

Върховният крал взел отвертката и направил знак на младежа да се приближи. Той се

подчинил, разтреперан от вълнение. След това върховният крал доближил златната отвертка

до пъпа на момчето. — Направих пауза, за да отпия глътка вода, и усетих как малката ми

публика се наведе към мен в очакване. — Завъртял веднъж — не се случило нищо. Завъртял

два пъти — пак нищо. Тогава завъртял още веднъж и задникът на момчето паднал.

Настъпи смаяно мълчание.

— Какво? — невярващо попита Хеспе.

— Задникът му паднал — повторих аз с напълно безизразно лице.

Последва продължително мълчание. Очите на всички бяха втренчени в мен. Огънят

пропукваше и хвърляше нагоре червени искри.

— И какво станало след това? — попита накрая Хеспе.

— Нищо — отвърнах аз. — Това е краят.

— Какво? — попита отново тя, този път по-силно. — Що за история е това?

Готвех се да и отговоря, когато Темпи избухна в смях. Той не спираше да се смее и

целият се тресеше, останал без дъх. Скоро и аз започнах да се смея, донякъде заразен от

неговия смях и донякъде, защото винаги съм намирал тази история за особено смешна.

На лицето на Хеспе се появи опасно изражение, сякаш си правехме шега със самата нея.

Дедан заговори пръв:

— Не разбирам. Защо…?

— Сложили ли са задника на момчето обратно на мястото му? — прекъсна го Хеспе.

— В историята не се казва нищо за това — свих рамене аз.

— Какъв е смисълът на тази история? — Дедан размаха ядосано ръце и на лицето му се

изписа разочарование.

— Какъв е смисълът и? — невинно го погледнах аз. — Мислех, че просто си разказваме

истории.

Едрият мъж ме погледна намръщено.

— Истории, които имат смисъл! Истории, които имат край. А не истории, в които

задникът на някакво момче… — Той поклати глава. — Това е нелепо. Отивам да си лягам.

— Дедан се запъти към постелята си, а Хеспе се отправи към своята.

Усмихнах се, почти сигурен, че вече никой няма да ме кара да разказвам истории, когато

не искам.

Темпи също се изправи. Когато минаваше покрай мен, внезапно ме прегърна. Преди един

цикъл това щеше да ме шокира, но сега знаех, че физическият контакт не се смята за нещо

необичайно при адемците.

И все пак бях изненадан, че той го направи пред останалите. Отвърнах на прегръдката

му, доколкото можах, и усетих, че гърдите му още се тресат от смях.

— Задникът му паднал — тихо повтори той и се отправи към постелята си.

Мартен проследи с поглед Темпи и после ме изгледа продължително и замислено.

— Откъде научи тази история? — попита той.

— Баща ми ми я разказа, когато бях малък — искрено отвърнах аз.

— Странна история, която да разкажеш на едно дете.

— Бях странно дете — рекох аз. — Когато пораснах, баща ми призна, че си е измислял

историите, за да ме накара да млъкна. Имах навика непрекъснато да го обсипвам с въпроси.

Той казваше, че единственото нещо, което можело да ме накара да млъкна, била някаква

главоблъсканица. Но аз се справях с гатанките със същата лекота, с която чупех орехи, и

запасът на баща ми се беше изчерпал. — Свих рамене и започнах да оправям постелята си.

— Затова започна да измисля истории, които приличат на главоблъсканици, и ме питаше

дали разбирам какво означават. — Усмихнах се малко тъжно. — Спомням си, че в

продължение на много дни мислех за това момче с винт в пъпа и се опитвах да открия какъв

е смисълът на историята.

— Доста е жестоко да постъпиш така с едно малко момче — намръщи се Мартен.

— Какво искаш да кажеш?

— Да те подлъгва по този начин само за да си мълчиш и да пазиш тишина. Това е подла

постъпка.

Думите му ме изненадаха.

— Той не го правеше от лошотия. Доставяше ми удоволствие. Така ми осигуряваше тема

за размисъл.

— Но това е било безсмислено. Невъзможно.

— Не е безсмислено — възразих аз. — Въпросите, на които не можем да отговорим, са

онези, от които научаваме най-много. Те ни учат как да мислим. Ако дадеш на човек

отговор, той печели само малко факти. Но ако му зададеш въпрос, ще потърси своите

собствени отговори. — Разстлах одеялото си върху земята и разпънах върху него протрития

плащ на калайджията, с който щях да се завия. — Така, когато той открие отговорите, те ще

бъдат по-ценни за него. Колкото по-труден е въпросът, толкова по-усилено търсим отговора

му. А колкото по-трудно е търсенето, толкова повече научаваме. Един невъзможен въпрос…

Не довърших, защото внезапно осъзнах нещо. Елодин. Точно това правеше той. Всичко, с

което се занимаваше по време на часовете ни — игрите, намеците, загадъчните гатанки, —