Чтение онлайн

* * *

— Колко им взе? — попита Квоте, когато се върна при масата на Летописеца.

— Пени и половина — сви рамене писарят.

Съдържателят, който се готвеше да седне, застина за момент. Той присви очи.

— Това няма да покрие разходите ти за хартия.

— Нали не мислиш, че съм глух? — попита го Летописеца. — Ковашкият чирак спомена,

че за семейство Бентли са настъпили трудни времена. А дори и да не го беше казал, мога да

го видя със собствените си очи. Панталоните на мъжа бяха кърпени и на двете колена, а

обувките му бяха толкова износени, че почти бяха пробити. Роклята на момиченцето беше

твърде къса за него и освен това беше кърпена.

Квоте кимна с мрачно изражение.

— Южната им нива се наводнява през последните две години. И двете им кози умряха

тази пролет. Дори времената да бяха добри, за тях годината щеше да е лоша. С бебето… —

Той си пое дълбоко дъх и въздъхна бавно и тъжно. — Заради облагането с данъци е. Тази

година плащат вече два пъти.

— Искаш ли пак да счупя оградата, Реши? — нетърпеливо попита Баст.

— Мълчи си за това, Баст. — В ъгълчетата на устата на съдържателя проблесна усмивка.

— Този път ще трябва да измислим нещо различно — усмивката му помръкна — преди

следващото облагане.

— Може би няма да има повече облагания — предположи Летописеца.

— Няма да е преди края на жътвата — поклати глава Квоте, — но ще има още.

Обикновените бирници са достатъчно лоши, ала все пак понякога извръщат глава на другата

страна. Но кръвниците…

Летописеца кимна.

— Те са различни — мрачно довърши той и започна да рецитира: — „И дъжда, ако

можеха, ще вземат. Ако нямаш злато, зърното ще ти отнемат.“

Съдържателят се усмихна с половин уста и продължи:

Ако нямаш жито, ще ти вземат козата.

Ще ти вземат палтото, а също и дървата.

Ако си котка, ще ти вземат мишката.

А накрая къщата и дрешката.

— Всеки мрази кръвниците — мрачно се съгласи Летописеца. — Всъщност

благородниците са мразени още повече.

— Трудно ми е да повярвам в това — възрази Квоте. — Трябва да чуеш какво се говори

наоколо. Ако последният кръвник нямаше въоръжена охрана, не мисля, че щеше да се

измъкне жив от града.

Летописеца се усмихна накриво.

— Да можеше да чуеш думите, с които ги наричаше баща ми — каза той. — А го

обложиха с данък само два пъти за двайсет години. Казваше, че предпочита земите му да

бъдат нападнати от скакалци, а сетне изпепелени от пожар, отколкото през тях да премине

кралският кръвник. — Летописеца хвърли поглед към вратата на странноприемницата. —

Май са твърде горди, за да поискат помощ, а?

— Дори повече от това — отвърна съдържателят. — Колкото си по-беден, толкова

повече цениш гордостта си. Знам какво е чувството. Никога не бих поискал пари от приятел.

По-скоро бих умрял от глад.

— Не могат ли да поискат заем? — попита Летописеца.

— В тези времена кой има пари да дава назаем? — мрачно попита Квоте на свой ред. —

И без това зимата ще бъде гладна за повечето хора. Но след третото облагане с данъци

семейство Бентли ще се завиват под едно одеяло и ще изядат зърното, което са заделили за

посев, преди снегът да се стопи. Ако преди това не загубят и къщата си…

Съдържателят сведе поглед към ръцете си, които беше положил върху масата, и с

изненада забеляза, че едната е свита в юмрук. Той бавно я разтвори и сложи и двете си длани

върху масата с разтворени пръсти. След това вдигна поглед към Летописеца с печална

усмивка на лицето.

— Знаеш ли, че преди да дойда тук, никога не бях плащал данъци? По правило Едема не

притежават земя. — Той махна към странноприемницата. — Никога не съм знаел колко

унизително е това. В града идва някакъв самодоволен кучи син с дебел регистър и те кара да

платиш за привилегията, че притежаваш нещо. — Квоте направи знак на Летописеца да

вземе перото си. — Сега, разбира се, аз знам как стоят нещата. Знам какви тъмни страсти

биха накарали група мъже да се спотайват край пътя, да избиват бирниците и така открито

да предизвикват краля.

86.

Счупен път

Приключихме с претърсването на северната страна на кралския път и се захванахме с

южната половина. Често единственото нещо, отличаващо един ден от следващия, бяха

историите, които си разказвахме вечер около огъня. Историите за Орен Велситер, Ланиел

Отново младата и Илиен. Истории за свинари, които са готови да помогнат, и за късмета на

синовете на калайджията. Истории за демони и феи, за игри на гатанки и за драугите от

надгробните могили.

Едема Рух знаят всички истории на света, а аз съм Едема до мозъка на костите си. Когато

бях малък, родителите ми всяка нощ разказваха истории край огъня. Израснах, гледайки

истории, разказвани с пантомима, слушах ги в песни и ги играех на сцената.

Като се има предвид това, не е особено изненадващо, че историите, разказвани вечер от

Дедан, Хеспе и Мартен, ми бяха вече известни. Не с всички подробности, но ги познавах в

общи линии. Знаех структурата им и как ще свършат.

Не се заблуждавайте, все още им се наслаждавах. Не е необходимо историите да са нови,

за да ви доставят радост. Някои разкази са като стари приятели. Човек толкова е свикнал с

тях, както с насъщния хляб.

Все пак история, която не бях чувал, беше нещо рядко и ценно за мен. И на двайсетия ден

от претърсването на Елд бях възнаграден с един такъв разказ.

* * *

— Някога, много отдавна и далеч от тук — започна Хеспе, докато се разполагахме около

огъня след вечеря, — имало едно момче, наречено Джакс, което се влюбило в луната. Джакс