Чтение онлайн

Шехин се обърна и погледна Карсерет.

— Какво ще кажеш?

Наемницата през цялото време стоеше неподвижна и безизразна като статуя.

— Ще кажа същото, което казах и преди. Темпи нетинад всички нас. Той трябва да бъде

отрязан. Затова имаме закони. Да не зачетеш някой закон, е все едно да го заличиш.

— Да следваш сляпо закона, означава да бъдеш негов роб — бързо отвърна Темпи.

Шехин направи жест за остро мъмрене и Темпи смутено се изчерви.

— Що се касае до този — Карсерет ме посочи. Отхвърляне. — Той не е адемре. В най-

добрия случай е глупак, а в най-лошия — лъжец и крадец.

— А онова, което каза днес? — попита Шехин.

— И куче може да излае три пъти, без да може да брои.

— Като говори, когато не беше твой ред, се отказа от правото си да говориш, когато

дойде редът ти — обърна се Шехин към Темпи.

Той се изчерви отново, устните му пребледняха и с мъка запази хладнокръвие.

Шехин си пое дълбоко дъх и след това бавно го изпусна.

— Кетан и летхани са онова, което ни прави адемре — подхвана тя. — Няма начин един

варварин да познава кетан. — Темпи и Карсерет се размърдаха, но тя вдигна ръка. —

Същевременно премахването на някой, който познава летхани, не е правилно. Летхани не

може да се самоунищожи.

Тя изрече думата „премахване“ съвсем непринудено. Надявах се, че греша по отношение

на истинското и значение в света на адемците.

— Някои ще кажат: „Този е научил достатъчно. Не го учете на летхани, защото онзи,

който познава летхани, може да се справи с всичко“ — продължи Шехин и погледна строго

Карсерет. — Но аз няма да съм между тях. Мисля, че светът би бил по-добър, ако в него има

повече летхани. Защото, макар то да дава сила, в същото време носи и мъдрост при

прилагането на тази сила.

Настъпи дълго мълчание. Стомахът ми се сви на възел, докато външно се стараех да

изглеждам спокоен.

— Мисля — най-сетне заяви Шехин, — че е възможно Темпи да не е направил грешка.

Тези думи бяха далеч от истинска подкрепа, но от внезапната скованост в гърба на

Карсерет и бавната въздишка на облекчение на Темпи предположих, че това се бяхме

надявали да чуем.

— Ще го дам на Вашет — добави Шехин.

Темпи застина. Карсерет направи жест на одобрение, широк като усмивката на безумец.

— Ще го дадеш на Чука? — Гласът на Темпи беше напрегнат.

Ръката му бързо потрепна. Уважение. Отрицание. Уважение.

Шехин се изправи, давайки да се разбере, че разговорът е приключен.

— Кой може да свърши по-добре тази работа? Чука ще покаже дали той е желязо, което

си заслужава да бъде ковано.

След тези думи Шехин дръпна Темпи настрани и проведе кратък разговор с него. Ръцете

и леко докосваха неговите. Гласът и беше твърде тих дори и за моя остър слух на

подслушвач.

Стоях възпитано, изправен до своя стол. Изглежда, че Темпи вече напълно се беше

отказал да се съпротивлява и сега жестовете му изразяваха само ту съгласие, ту уважение.

Карсерет също стоеше встрани от тях и ме гледаше втренчено. Изражението и беше

спокойно, но в очите и се четеше гняв. Тя направи няколко кратки жеста, така че другите да

не я виждат. Единственият, който успях да разбера, бе отвращение, но можех да се досетя за

смисъла и на останалите.

Аз и отвърнах с жест, който не беше адемски. Но по начина, но който тя присви очи,

заподозрях, че е успяла да схване доста добре онова, което исках да кажа.

Чу се острият звук на камбана, която удари три пъти. Миг по-късно Темпи целуна ръцете

на Шехин, челото и и устните. След това се обърна и ми даде знак да го последвам.

Двамата отидохме в голямо помещение с нисък таван, пълно с хора и с мирис на храна.

Беше нещо като столова с дълги маси и тъмни дървени пейки, изгладени от дълга употреба.

Последвах Темпи и започнах да си слагам храна в широка дървена чиния. Едва тогава

осъзнах, че съм неистово гладен. Въпреки очакванията ми столовата изобщо не приличаше

на онази в Университета. Първо, беше по-тиха, а и храната беше далеч по-вкусна. Имаше

прясно мляко, крехко месо без тлъстини, за което заподозрях, че е от коза. Имаше твърдо

сирене с остър вкус, друго, което беше меко като крем, и два вида хляб, още топъл от

фурната. Имаше и ябълки и ягоди в изобилие. На всички маси бяха сложени отворени кутии

със сол и всеки можеше да си вземе от тях колкото иска.

Беше странно да съм в стая, пълна с адемци, които разговарят помежду си. Говореха

толкова тихо, че не различавах никакви думи, но виждах движенията на ръцете им. Разбирах

само един жест от десет. Въпреки това беше особено да наблюдавам всички тези проблясъци

на емоции около мен. Веселост. Гняв. Смущение. Отрицание.

Отвращение. Зачудих се каква ли част от него бе насочено към мен, варварина сред тях.

Видях повече жени, отколкото очаквах, и повече малки деца. Имаше само неколцина от

познатите ми наемници в кървавочервени дрехи, а повечето хора носеха обикновеното сиво

облекло, което бях забелязал по време на разходката с Шехин. Зърнах една бяла риза и с

изненада установих, че и самата Шехин се храни рамо до рамо с всички нас.

Никой не ме зяпаше открито, но ме поглеждаха. Вниманието им беше насочено към

косата ми, което беше разбираемо. В стаята имаше петдесетина глави с жълтеникавочервена

коса — някои бяха по-тъмни, някои по-светли, а трети бяха посивели от годините. Аз

изпъквах като единствената запалена свещ в тъмна стая.