Чтение онлайн

Хаерт беше първият адемски град, който някога бях виждал, и за моето неопитно око той

почти не приличаше на такъв. Нямаше главна улица, покрай която да са наредени магазини

и къщи. Сградите, които видях, бяха на голямо разстояние една от друга, имаха странна

форма и бяха построени така, че да следват естествената извивка на земята, сякаш за да

бъдат скрити.

Не знаех, че силните бури, които бяха дали името на това място 1, тук бяха често срещно

явление. Внезапните, променливи ветрове биха съборили всяка стърчаща сграда с остри ъгли

като квадратните дървени къщи, характерни за ниските земи.

Вместо това адемците строяха разумно, като гледаха да запазят сградите си от климата.

Къщите бяха построени под закрилата на хълмовете или покрай защитените от вятъра стени

на скалите. Някои бяха вкопани в земята. Други бяха издълбани в отвесните каменни скали.

Някои не се забелязваха, освен ако човек не застанеше точно до тях.

Единственото изключение беше група от ниски каменни сгради, скупчени близо една до

друга на известно разстояние от пътя.

Спряхме пред най-голямата от тях. Темпи се обърна с лице към мен, докато неспокойно

подръпваше кожените ремъци, пристягащи ръкавите на червените му наемнически дрехи

към ръцете.

— Трябва да отида да се представя пред Шехин. Може да мине известно време.

Безпокойство. Съжаление. Трябва да ме чакаш тук, може би дълго. — Езикът на тялото му

казваше повече, отколкото думите. „Не можеш да влезеш вътре с мен, защото си

варварин.“

— Ще почакам — уверих го аз.

Той кимна и влезе, като се обърна да ме погледне, преди да затвори вратата след себе си.

Огледах се наоколо и видях няколко човека, които мълчаливо се занимаваха с

ежедневните си задължения — една жена носеше кошница, момче водеше вързана на въже

коза. Сградите бяха построени от същия груб камък, който изпълваше околността, и се

смесваха с пейзажа. Небето беше мрачно и добавяше още един оттенък на сивото към

картината.

Вятърът духаше навсякъде, свиреше край ъглите и разлюляваше тревата. За момент се

замислих дали да не си сложа шаеда, но после се отказах. Въздухът тук беше по-разреден и

по-хладен. Но лятото не бе свършило и слънцето все още бе топло.

Мястото беше странно спокойно — нямаше я врявата и вонята, типични за по-големите

градове. Нямаше тропот на копита върху паветата, нито търговци с каруци, които да хвалят

стоките си. Можех да си представя как човек като Темпи е израснал на такова място,

попивайки спокойствието, докато то го бе изпълнило изцяло, и накрая го бе взел със себе си,

когато бе поел по широкия свят.

Тъй като нямах какво да правя, насочих вниманието си към близката сграда. Тя беше

изградена от различни парчета камък, напаснати едно към друго във формата на трион.

Когато погледнах по-отблизо, с изненада установих, че помежду им няма хоросан. Почуках

върху тях, като за момент се зачудих дали това не е един-единствен каменен блок, който е

така издялан, че да прилича на много камъни, подредени един върху друг.

Чух глас зад мен да казва на адемски:

— Какво мислиш за стената ни?

Обърнах се и видях възрастна жена с типичните за адемците светлосини очи. Лицето и

беше безстрастно, но чертите и бяха добродушни и благи. Носеше жълта, грубо изплетена

вълнена шапка, нахлупена върху ушите. Русата коса, подаваща се изпод нея, бе започнала да

побелява. След цялото време, което бях прекарал с Темпи, бе странно да видя адемец, който

да не носи червени наемнически дрехи и да не носи меч. Тази жена беше облечена в широка

бяла риза и ленени панталони.

— Не е ли възхитителна нашата стена? — попита тя, а ръката и направи жест за лека

веселост, любопитство. — Харесва ли ти?

— Мисля, че е красива — отвърнах аз на адемски, като внимавах да я погледна в очите

само за миг.

— Красива? — Ръката и се наклони в непознат за мен жест.

— Простите и функционални неща имат своята красота — съвсем леко повдигнах рамене

аз.

— Може би бъркаш думата — каза тя. Меко извинение. — Красиво е цветето, красива е

някоя жена или скъпоценен камък. Може би си искал да кажеш „полезна“. Стената е

полезна.

— Полезна, но и красива.

— Може би едно нещо става красиво, когато е използвано.

— Може би едно нещо се използва, защото е красиво — възразих аз, чудейки се дали това

не е адемският еквивалент на разговора за времето.

Ако беше така, то аз го предпочитах пред скучните клюки в двора на маера.

— А какво ще кажеш за шапката ми? — попита тя и я докосна с ръка. — Тя красива ли е,

защото е използвана?

Беше изплетена от дебела домашна вълна и беше боядисана в ярко, царевично жълто.

Беше малко изкривена на едната страна и на някои места бодът беше неравен.

— Изглежда ми много топла — предпазливо казах аз.

Жената направи жеста за лека веселост и очите и проблеснаха.

— Такава е — съгласи се тя. — И за мен тя е красива, тъй като ми я изплете дъщерята на

дъщеря ми.

— Тогава наистина е и красива. Съгласие.

Непознатата ми се усмихна с ръка. Когато направи жеста, ръката и се наклони различно

от тази на Темпи и аз реших да приема това за любяща, майчинска усмивка. Запазвайки

лицето си безизразно, отвърнах на усмивката и с жест, като се постарах той да е

едновременно сърдечен и учтив.

— Говориш добре за варварин — отбеляза тя и хвана ръцете ми в приятелски жест. —