Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
— По същата причина, поради която не искам да имам и кутре! — изкрещя Елодин и размаха ръце във въздуха, сякаш беше фермер, който се опитва да разгони ято гарги от полето си. — Защото си твърде нисък, за да даваш имена. Очите ти са твърде зелени. Пръстите ти не са колкото трябва. Върни се, когато станеш по-висок или си намериш по-свестни очи.
Дълго се гледахме втренчено един друг. Накрая той сви рамене и продължи да крачи.
— Добре. Ще ти покажа защо.
Продължихме по пътя на север. Елодин се разхождаше безцелно, понякога вземаше камъни и ги хвърляше по дърветата. Подскачаше и откъсваше листа от ниско висналите клони, а магистърската му мантия се издуваше смеховато. По едно време спря и остана неподвижен и напрегнат в продължение на близо половин час, гледайки втренчено една папрат, която бавно се полюляваше на вятъра.
Но аз продължавах да държа езика си здраво заключен зад зъбите. Не попитах: „Къде отиваме?“ или „Какво гледате?“. Знаех стотици истории за малки момчета, които пропилели въпросите или желанията си, защото били твърде бъбриви. Имах два останали въпроса и исках те да са значими.
Накрая излязохме от гората и пътят се превърна в пътека, която водеше през широка поляна към една огромна като имение къща.
Беше по-голяма от работилницата за изобретения. Имаше елегантен силует, червен керемиден покрив, високи прозорци, сводести врати и колони. Фонтани, цветя, живи плетове…
Но нещо не беше съвсем наред. Колкото повече се доближавахме до вратите, толкова повече ме обземаше съмнение, че това е имението на някой благородник.
Може би имаше нещо в оформлението на градините или в това, че оградата от ковано желязо, която заобикаляше моравите, беше висока близо три метра и невъзможна за преодоляване според опитното ми око на крадец.
Двама мъже със сериозни очи отвориха портата и ние продължихме нагоре по пътеката към входната врата. Елодин ме погледна.
— Още ли не си чувал за Убежището?
Поклатих глава.
— Има и други имена — Колонията, Грънчарницата…
Университетската лудница.
— Огромна е. Как… — спрях, преди да съм задал въпроса.
Елодин се ухили, защото знаеше, че почти беше успял да ме подведе.
— Джереми — повика той едрия мъж, който стоеше пред входната врата. — Колко гости имаме днес?
— На бюрото могат да ви кажат бройката — отвърна той с чувство на неудобство.
— Предположи — настоя Елодин. — Тук всички сме свои хора.
— Трийсет и двама — сви рамене мъжът. — Трийсет и пет може би.
Елодин почука върху масивната дървена врата и мъжът побърза да я отвори.
— Колко още можем да съберем, ако е необходимо? — попита го Елодин.
— Няма да е трудно да съберем още сто и петдесет — отвърна Джереми и отвори с усилие огромната врата. — Ако ги посместим, може и повече.
— Виждаш ли, Квоте? — смигна ми Елодин. — Готови сме.
Фоайето беше внушително, с цветни стъкла и сводести тавани. Подът беше от полиран до огледален блясък мрамор.
Мястото беше зловещо тихо. Не можех да разбера защо. Лудницата „Рефтвю“ в Тарбеан представляваше само една малка част от това място, а въпреки това звучеше като бордей, пълен с ядосани котки. Чуваше се на повече от километър разстояние, независимо от градската врява.
Елодин бавно се отправи към едно голямо бюро, зад което седеше млада жена.
— Защо няма никой навън, Еми?
— Днес са твърде буйни, господине — усмихна му се смутено тя. — Мислим, че наближава буря. — Тя свали от полицата един регистър. — Освен това наближава и пълнолуние. Знаете как е тогава.
— Разбира се, че знам. — Елодин се наведе и започна да си развързва обувките. — Къде са прибрали Уин този път?
Тя прехвърли няколко страници в регистъра.
— На втория етаж, източното крило. Двеста четирийсет и седма стая.
Елодин се изправи и сложи обувките си върху бюрото.
— Би ли ги наглеждала?
Тя му се усмихна колебливо и кимна.
Преглътнах още цяла серия от въпроси, които ми бяха на върха на езика.
— Изглежда, Университетът е похарчил доста средства тук — изкоментирах.
Елодин не ми обърна внимание, обърна се и се заизкачва по чорапи по едно широко мраморно стълбище. След това влязохме в дълъг бял коридор с дървени врати. За пръв път можех да чуя звуците, които очаквах от място като това. Стенания, плач, непрекъснато бърборене и крясъци. Но всички те бяха едва доловими.
Елодин изкачи тичешком няколко стъпала, след това спря, обутите му в чорапи крака продължиха да се пързалят по гладкия мраморен под, а магистърската му мантия се вееше след него. После той повтори всичко отначало — няколко бързи крачки и след това дълго пързаляне с протегнати встрани за равновесие ръце.
Продължих да крача редом до него.
— Мислех, че магистрите биха намерили други, по-академични приложения за средствата на Университета.
Елодин не ме погледна. _Крачка, втора, трета, четвърта._
— Опитваш се да ме накараш да отговоря на въпроси, които не си задал.
_Плъзгане._
— Номерът ти няма да мине.
— Вие се опитвате да ме подмамите да задавам въпроси — посочих аз. — Така че реакцията ми изглежда съвсем справедлива.
_Крачка, втора, трета. Плъзгане._
— Тогава защо изобщо се занимаваш с мен? Килвин доста те харесва. Защо не закачиш своята звезда в неговата каруца?
— Мисля, че знаете неща, които не мога да науча никъде другаде.
— Неща като например?
— Неща, които искам да науча, откакто за пръв път видях някой да вика вятъра.
— Името на вятъра, така ли? — повдигна вежди Елодин.
_Крачка. Втора. Трета._
— Това е трудно.
_Плъзгане._
— Какво те кара да мислиш, че знам нещо за това как се вика вятърът?
— По метода на елиминирането — отвърнах аз. — Нито един от останалите магистри не прави такива неща, така че това трябва да е вашето поле на действие.
— По твоята логика аз също би трябвало да се занимавам и с танцуване на солинада, ръкоделие и конекрадство.
Стигнахме до края на коридора. Докато се пързаляше, Елодин почти събори един огромен широкоплещест мъж, който носеше книга с дебела корица.
— Моля за извинението ви, господине — каза той, макар да беше очевидно, че грешката не е негова.