Чтение онлайн

Но се нуждаеше от нещо повече — от доказателство за моята преданост. Демонстрация.

Скок във вярата.

И както стоях там, се сетих за една част от историята: _„И така, Таборлин паднал, но не се отчаял, защото знаел името на вятъра и вятърът му се подчинявал. Той го залюлял и погалил в прегръдката си. Отнесъл го до земята леко като пух от магарешки трън и го изправил на крака нежно като майчина целувка.“_

Елодин знаеше името на вятъра.

Като продължавах да го гледам в очите, аз пристъпих извън ръба на покрива.

Изражението му беше изумително. Никога преди това не бях виждал такова удивление, изписано на нечие лице. Докато падах, леко се завъртях, така че продължавах да го виждам. Видях как леко повдигна ръка, сякаш в закъснял опит да ме сграбчи и задържи.

Почувствах се в безтегловност, сякаш се носех във въздуха.

След това се ударих в земята. Не леко като спускащо се перо. Силно. Като тухла, която пада върху паважа на улицата. Приземих се на гърба си, с лявата ръка, свита под мен. Причерня ми, когато задната част на главата ми се удари в земята и ударът изкара всичкия въздух от тялото ми.

Не загубих съзнание. Просто си лежах там, останал без дъх, неспособен да се движа. Спомням си, че бях почти сигурен, че съм умрял. Че съм ослепял.

Накрая зрението ми се възвърна и ме накара да примигвам срещу синьото небе, което внезапно беше станало ослепителни ярко. Болка проряза рамото ми и усетих в устата си вкус на кръв. Не можех да дишам. Опитах да се претърколя върху ръката си, но тялото не ме слушаше. Бях си счупил врата… гръбнака…

След един ужасяващо дълъг миг успях да си поема дъх за кратко, след това още веднъж. Въздъхнах облекчено и осъзнах, че имам поне едно счупено ребро в допълнение към всичко останало, но успях леко да размърдам пръстите на ръцете си, а след това и на краката си. Движеха се. Не си бях счупил гръбнака.

Както си лежах и преброявах нараняванията и счупените ребра, в полезрението ми се появи Елодин.

Той погледна надолу към мен и каза:

— Поздравления. Това беше най-глупавото нещо, което някога съм виждал. — На лицето му имаше смесица от благоговение и недоверие. — През целия си живот.

* * *

И така, аз реших да се занимавам с благородното изкуство на изобретяването.

Не че имах много други възможности. Преди да ми помогне да докуцукам до Медика, Елодин ми даде ясно да разбера, че всеки, който е достатъчно глупав да скочи от покрив, е твърде безразсъден, за да му бъде позволено дори и да държи лъжица в негово присъствие, камо ли пък да изучава нещо толкова „задълбочено и опасно“ като даването на имена.

Въпреки това аз не бях чак толкова обезпокоен от отказа на Елодин.

Независимо дали ставаше дума за магията от приказките или не, не горях от желание да уча при човек, чиито първи уроци ми бяха докарали три счупени ребра, леко сътресение на мозъка и изкълчено рамо.

> 47.

> Бодли

Като изключим изпълненото с премеждия начало, останалата част от първия ми семестър мина доста гладко.

Учех в Медика и там научавах повече за тялото и как да го лекувам. Практикувах своя сиару с Уилем и в замяна на това му помагах да напредне в атуранския език.

Присъединих се към работилницата за изобретения и там изучавах как да духам стъкло, да смесвам сплави, да изтеглям тел, да надписвам метал и да скулптирам камък.

Повечето вечери се връщах да поработя в работилницата на Килвин. Отчупвах обвивките на бронзови отливки, миех стъкларията и смилах рудата, необходима за сплавите. Работата не беше трудна, а всеки цикъл Килвин ми даваше един меден йот, а понякога и два. Предполагам, че в методичния му ум имаше една огромна дъска, на която бяха отбелязвани часовете, които е работил всеки студент.

Научих и неща, които не бяха от толкова академично естество. Някои от съквартирантите ми в Арканум ме научиха на игра на карти, наречена „кучешки дъх“.

Върнах им услугата, като им дадох импровизиран урок по психология, вероятност и ловкост на ръцете. Спечелих почти цели два таланта, преди да спрат да ме канят да участвам в игрите им.

Станахме добри приятели с Уилем и Симон. Имах и още неколцина приятели, но не бяха много и никой от тях не ми беше толкова близък като Уил и Сим.

Бързото ми издигане до е'лир ме отчужди от повечето останали студенти.

Независимо дали ми завиждаха или се възхищаваха от мен, по-голямата част от тях се държаха на разстояние от мен.

И, разбира се, не трябва да забравяме Амброуз. Да бъдем наречени просто врагове, значеше да пропуснем цялата пикантерия, свързана с нашите взаимоотношения. По-скоро сякаш и двамата бяхме сключили някакво делово партньорство, за да преследваме по-ефективно общата си цел да се мразим един друг.

Все пак въпреки враждата ми с Амброуз ми оставаше достатъчно свободно време. Тъй като не можех да го прекарвам в Архива, използвах част от него, за да подхранвам набъбващата си репутация.

Виждате ли, драматичното ми влизане в Университета доста бе разбунило духовете. Влязох в Арканум за три дни, вместо за обичайните три семестъра. Бях по-млад от останалите членове с почти две години. Открито бях предизвикал един от магистрите пред собствения ми курс и въпреки това бях избегнал изключването. Когато ме биха с камшик, не плаках и не кървях.

На всичкото отгоре, очевидно бях успял да вбеся магистър Елодин до такава степен, че ме беше хвърлил от покрива на Грънчарницата. Оставих историята да се разпространява в този й вид, защото това беше за предпочитане пред смущаващата истина.

Като цяло това се оказа достатъчно, за да започнат да се носят постоянни слухове за мен, и аз реших да се възползвам от ситуацията. Репутацията е нещо като броня или оръжие, което можеш да размахваш заплашително при нужда. Реших, че щом така или иначе ще ставам арканист, мога спокойно да бъда и добре известен арканист.

Така че уж случайно изпуснах малко информация — че са ме приели без препоръка, че магистрите ми бяха дали три таланта, за да започна обучението си, вместо да ме карат да плащам такса. Че бях оцелял три години из улиците на Тарбеан единствено благодарение на съобразителността си.

Дори разпространих няколко слуха, които бяха пълни безсмислици, толкова безобразни лъжи, че хората ги повтаряха, макар да бе очевидно, че са абсурдни — че имам демонска кръв, че виждам в тъмното, че спя само по един час всяка нощ. Че когато има пълнолуние, говоря насън на странен език, който никой не може да разбере.