Чтение онлайн

> 59.

> Цялото това познание

След известно време и със значителната помощ на Деох и Уилем аз се напих.

И така, по-късно трима студенти се движеха малко нестабилно по пътя към Университета. Представете си ги как вървят и от време на време съвсем леко преплитат крака. Тихо е и когато камбанарията удря късния час, тя не толкова нарушава тишината наоколо, колкото я подчертава.

Щурците също уважават тишината. Песните им са като бодове в тъканта на безмълвието, които са твърде малки, за да бъдат забелязани.

Нощта около тях е като топло кадифе. Звездите — горящи диаманти в безоблачното небе — оцветяват пътя под краката им в сребристосиво. Университетът и Имре са сърцето на познанието и изкуството — най-солидните крайъгълни камъни на цивилизацията.

Тук, на пътя, между тези две места, няма нищо друго освен стари дървета и висока трева, която се огъва под вятъра. Нощта е съвършена по някакъв безумен начин и почти ужасяващо красива.

Трите момчета — едно тъмнокосо, едно светло и едно — поради липса на по-подходяща дума — огненочервено, не забелязват нощта. Вероятно някаква частица от тях я забелязва, но те са твърде млади, пияни и, дълбоко в сърцата си, убедени, че никога няма да остареят или да умрат.

Освен това те знаят, че са приятели, и споделят помежду си една определена обич, която никога няма да ги напусне. Момчетата знаят и много други неща, но нито едно от тях не е толкова важно като това. Може би са прави.

> 60.

> Богатство

На следващия ден отидох на лотарията за приемните изпити, като се перчех с първия в живота си махмурлук. Чувствах се изтощен и леко ми се гадеше, затова се наредих на най-късата опашка и опитах да не обръщам внимание на врявата, вдигана от стотиците студенти, които се въртяха насам-натам, купуваха, продаваха, разменяха и най-вече се оплакваха от поредните номера за явяване, които бяха изтеглили за изпитите си.

— Квоте, син на Арлиден — казах аз, когато накрая ми дойде ред.

Жената, която изглеждаше отегчена, отбеляза името ми и извади една плочка от черната кадифена торба. На нея пишеше „Хептен. Пладне“. Имаше още пет дни — достатъчно време, за да се подготвя.

Но точно когато се обръщах да тръгна обратно към Мюз, внезапно ми мина една мисъл. Колко подготовка ми беше необходима всъщност? И което беше по-важното — какво можех да постигна наистина, без да имам достъп до Архива?

След като обмислих това, вдигнах ръка над главата си с изправен палец и среден пръст, като по този начин дадох знак, че имам дата след пет дни, която искам да продам.

Не след дълго към мен се приближи непозната студентка.

— След четири дни — каза тя и вдигна своята плочка. — Ще ти дам един йот, за да се разменим.

Поклатих глава, тя вдигна рамене и се отдалечи.

Галвен, ре'лар от Медика, се приближи. Той вдигна показалеца си, давайки знак, че времето му за явяване е по-късно този следобед.

От кръговете под очите му и неспокойното изражение на лицето му ми стана ясно, че не гори от желание да се яви на изпит толкова скоро.

— Ще се съгласиш ли за пет йота?

— Бих искал да получа цял талант…

Той кимна, като подхвърляше собствената си плочка между пръстите си.

Цената беше добра. Никой не искаше да отиде на приемните изпити още първия ден.

— Може би по-късно. Първо ще се поогледам наоколо.

Докато го наблюдавах как си тръгва, се замислих колко голяма промяна може да настъпи само за един ден. Вчера пет йота щяха да ми се струват колкото всичките пари на света. Но днес кесията ми беше натежала…

Тъкмо бях потънал в размишления за това колко много пари бях спечелил миналата нощ, когато видях Уилем и Симон да се приближават.

Уил изглеждаше малко блед под тъмния си кеалдишки тен. Предположих, че и той страда от последствията от снощния ни гуляй.

Сим, от друга страна, беше ведър и слънчев както винаги.

— Познай кой изтегли явяване на изпит този следобед? — Той кимна към някого зад гърба ми. — Амброуз и няколко от приятелите му. Това е достатъчно, за да ме накара да повярвам, че във вселената има справедливост.

Когато се обърнах, за да огледам тълпата, чух гласа на Амброуз, преди да го видя:

— … от същата торба, което означава, че много зле са си свършили работата по разбъркването. Трябва да започнат отначало цялата тая несполучлива фалшификация и…

Амброуз вървеше с няколко добре облечени свои приятели и очите им шареха из тълпата в търсене на вдигнати ръце.

Амброуз беше на три-четири метра, когато накрая свали поглед надолу и осъзна, че ръката, към която се бе насочил, е моята.

Той рязко спря, намръщи се и внезапно се засмя с лаещ смях.

— Бедното момче, има цялото време на света и не знае какво да прави с него. Лорен още ли не те пуска вътре?

— Чук и рог — уморено каза Уил зад гърба ми.

— Знаеш ли какво — усмихна ми се Амброуз. — Ще ти дам половин пени и една от старите ми ризи за твоето време за изпит. Така ще имаш какво да носиш, когато ти се налага да изпереш твоята в реката. — Няколко от приятелите зад гърба му се захилиха, като ме оглеждаха от горе до долу.

Изражението на лицето ми остана безгрижно, защото нямах намерение да му позволя да изпита каквото и да е задоволство. Истината беше, че бях напълно наясно, че притежавам само две ризи и че след два месеца постоянно носене те бяха започнали да се износват. Дори и повече от това. Още повече, че _наистина_ ги перях в реката, защото никога не бях разполагал с достатъчно пари, та да дам да ми ги изперат.

— Ще отклоня предложението ти — казах безгрижно аз. — Полите на ризите ти са прекалено оцветени за моя вкус. — Дръпнах предната част на собствената си риза, за да изясня какво имам предвид. Няколко от студентите наблизо се засмяха.

— Нещо не схващам — чух Сим да казва тихо на Уил.

— Намеква, че Амброуз има… — Уил направи пауза — „едамете тас“, болестта, дето я хващаш от уличниците. При нея има секрет…

— Добре, добре — бързо отвърна Сим. — Разбрах. Ик. Затова Амброуз носи зелено.

Междувременно Амброуз се смееше насила на шегата ми заедно с тълпата.

— Предполагам, че си го заслужих — каза той. — Много добре, тогава ще има пенита за бедните. — Той извади кесията си и я разтърси. — Колко искаш?