Чтение онлайн

— Наричай я както си искаш — сви рамене той, — но тя е при Станчион зад бара. Ако бях на твое място, щях да ида да си я взема, преди да са станали прекалено близки и той да е започнал да упражнява акордите си върху нея.

Почувствах внезапен гняв и едва успях да преглътна острите думи, които ми бяха на езика. Лютнята ми. Той говореше за лютнята ми.

Побързах да се вмъкна вътре, като си помислих, че е по-добре Деох да не забележи изражението на лицето ми.

Обиколих трите нива на „Еолиан“, но никъде не намерих Дена. Обаче срещнах граф Трепе, който ентусиазирано ме покани да седна.

— Надявам се, че ще мога да те убедя да ме посетиш в дома ми някой ден? — стеснително ме попита той. — Мисля да организирам малка вечеря и познавам няколко човека, които много искат да се запознаят с теб. — Трепе ми смигна. — Слуховете за твоето изпълнение вече се носят наоколо.

Усетих пристъп на безпокойство, но знаех, че седенето на една маса с благородниците беше един вид необходимо зло.

— За мен ще бъде чест, милорд.

— Трябва ли непременно да ме наричаш „милорд“? — Трепе направи гримаса.

Животът на член на трупа беше свързан до голяма степен с умението да бъдеш дипломатичен. Същото се отнасяше и за общуването с хора, които имаха титла и високо обществено положение.

— Такъв е етикетът, милорд — отвърнах неохотно аз.

— Пикал съм му на етикета — сприхаво отсече Трепе. — Етикетът е система от правила, които хората използват, за да могат публично да се държат грубо един с друг. Аз съм роден първо като Денаис, после като Трепе и чак най-накрая като граф. — Той ме погледна умолително. — Не може ли да ме наричаш просто Ден?

Поколебах се.

— Поне тук — примоли се той. — Когато някой тук ме титулува, това ме кара да се чувствам като бурен в цветна леха.

— Ако това те прави щастлив, Ден — отстъпих аз.

Той се изчерви, сякаш бях изрекъл някакво ласкателство за него.

— Тогава разкажи ми малко за себе си. Къде живееш?

— От другата страна на реката — уклончиво отвърнах аз.

Леглата в Мюз не бяха кой знае колко лъскаво място за живеене, с което да се хвалиш. Когато Трепе ме погледна озадачено, аз продължих:

— Посещавам Университета.

— Университета ли? — попита ме той, искрено учуден. — Да не би там вече да преподават музика?

Почти се разсмях при тази мисъл.

— Не, не. Аз съм в Арканум.

Веднага съжалих за думите си. Той се облегна назад и ме погледна неловко.

— Ти си магьосник?

— О, не — казах небрежно аз, — просто изучавам граматика, математика… Избрах два от най-невинните си предмети, за които успях да се сетя, и той като че ли се поуспокои малко.

— Предполагам, че реших, че си… — Той не довърши и поклати глава. — Защо учиш там?

Въпросът ме свари неподготвен.

— Хм… Винаги съм мечтал да уча там. Има толкова много неща за научаване.

— Но ти нямаш нужда от това. Имам предвид… — Той търсеше подходящите думи. — Начинът, по който свириш. Сигурен съм, че твоят покровител те окуражава да се съсредоточиш върху музиката…

— Нямам покровител, Ден — казах с плаха усмивка. — Не че имам нещо против идеята за това.

Реакцията му не беше каквато очаквах.

— Проклетият ми лош късмет. — Той силно плесна с ръка по масата. — Мислех, че някой прекалено скромен покровител те пази в тайна. — Удари с юмрук по масата. — Трижди проклет да съм.

Накрая възстанови донякъде хладнокръвието си и вдигна поглед към мен.

— Съжалявам. Просто… — Направи обезсърчен жест и въздъхна. Чувал ли си какво казват: „С една жена си щастлив, с две си уморен…“

— „… три започват да се мразят една друга…“

— „… четири вече мразят теб“ — довърши Трепе. — Е, същото нещо е дважди по-вярно за покровителите и техните музиканти. Току-що взех своя трети — мизерстващ флейтист. — Той въздъхна и поклати глава. — Те се дърлят като котки в чувал, обезпокоени, че не получават достатъчно внимание. Само ако знаех, че ще се появиш, щях да изчакам.

— Ласкаеш ме, Ден.

— Бих се изритал в задника, ако можех. Това бих направил. — Той въздъхна с виновен вид. — Не е честно. Сефран е добър в онова, което прави. Всички те са добри музиканти и се държат прекалено покровителствено с мен. Точно като истински съпруги. — Той ме погледна извинително. — Ако се опитам да включа и теб, ще настане същински ад. Вече се наложи да излъжа за малкия подарък, който ти дадох миналата нощ.

— Тогава може би ще бъда твоята любовница? — ухилих се аз.

— Дай да не отиваме твърде далеч с тая аналогия — ухили се той в отговор. — По-добре вместо това да стана твой сватовник. Ще ти помогна да си намериш подходящ покровител. Познавам всеки човек с благородна кръв и пари на осемдесет километра околовръст, така че това не би трябвало да е толкова трудно.

— Това наистина би ми помогнало много — отвърнах искрено аз. — Социалните кръгове от тази страна на реката са загадка за мен. — Внезапно ми мина една мисъл. — Като стана дума за това, снощи срещнах една млада дама и не успях да науча много за нея. Ако познаваш града… — Не довърших и го погледнах с надежда.

— Аха, разбирам. — Той ме погледна многозначително.

— Не, не, не — запротестирах аз. — Тя беше момичето, което пя с мен. Моята Алоин. Надявах се да я намеря, за да й изкажа почитанията си.

Трепе ме погледна, сякаш много не ми вярваше, но не искаше да го прави на въпрос.

— Добре, как се казва?

— Диана. — Трепе ме погледна в очакване на повече информация и аз продължих: — Това е всичко, което знам.

— Как изглежда? — изсумтя той. — Ако ти е по-лесно, ми го изпей.

Усетих как страните ми започнаха да се изчервяват.

— Тя е с черна коса, някъде дотук — показах с ръка малко под раменете си, — млада, с хубава кожа. — Трепе продължаваше да ме гледа очаквателно и аз добавих. — Красива.

— Разбирам — унесено рече той и потри устата си. — Тя спечелила ли е сребърните свирки?

— Не знам. Може би.

— В града ли живее?

Тъй като нямах никаква представа, отново свих рамене, като се чувствах все по-глупаво.

— Ще трябва да ми кажеш повече от това — засмя се Трепе и погледна зад гърба ми. — Чакай, ето го Деох. Ако някой може забележи някое момиче, това е той. — Той вдигна ръка. — Деох!