Чтение онлайн

След това си тръгнах. Навлязох в гората и продължих да вървя, когато зората осветли небето на изток. Когато птиците започнаха да пеят, спрях и оставих чантата на земята. Извадих лютнята на баща ми и я притиснах към тялото си. След това започнах да свиря.

Пръстите ме заболяха, но въпреки това продължавах да свиря. Свирих, докато пръстите ми се разкървавиха върху струните. Свирих, докато слънцето заблестя през дърветата. Свирих, докато ме заболяха ръцете. Свирих, като се опитвах да не си спомням. Докато накрая не заспах.

> 17.

> Антракт — есен

Квоте протегна ръка към Летописеца, след това се намръщи и се обърна към ученика си:

— Спри да ме гледаш така, Баст.

Баст изглеждаше готов да се разплаче.

— О, Реши — задавено изрече той. — Нямах представа.

Квоте направи с ръка жест, все едно разсичаше въздуха.

— Няма причина да имаш, Баст, както и няма причина да правиш голям въпрос от това.

— Но, Реши…

— Какво, Баст? — Квоте хвърли строг поглед на ученика си. — Какво трябва да направя — да плача и да си скубя косата ли? Да проклинам Техлу и неговите ангели? Или да се бия по гърдите? Няма да стане. Това е твърде мелодраматично. — Изражението на лицето му поомекна. — Оценявам твоята загриженост, но това е само част от историята и дори не е най-лошата част и аз _не_ я разказвам, за да печеля съчувствие.

Квоте отдръпна стола си от масата и се изправи.

— Освен това мина много време оттогава. — Той направи презрителен жест. — Времето лекува и прочие… — Потри ръце. — Сега ще ида да донеса достатъчно дърва, за да изкараме нощта. Доколкото познавам времето, вечерта ще е мразовита. Докато съм навън, може да омесиш няколко самуна хляб за печене и да опиташ да се вземеш в ръце. Нямам намерение да продължавам с разказа си, ако продължаваш да ме гледаш с тоя тъжен кравешки поглед.

След тези думи Квоте мина зад тезгяха и се отправи през кухнята към задната врата на странноприемницата.

Баст изтри очи, докато наблюдаваше как учителят му излиза.

— Когато има с какво да се занимава, се чувства добре — тихо каза той.

— Моля? — отвърна замислено Летописеца.

Той неловко се намести на стола, сякаш искаше да се изправи, но не можеше да си измисли извинение.

Баст се усмихна топло, а очите му отново бяха станали човешко сини.

— Бях толкова развълнуван, когато научих кой си и това, че той има намерение да разкаже историята си. Напоследък настроението му е толкова мрачно и нищо не му помага да се отърси от него — само седи и мълчи. Надявам се, че като си припомни добрите времена, това ще го… — Баст направи гримаса. — Не казвам каквото трябва. Всъщност съжалявам за преди малко. Не разсъждавах нормално.

— Н-не — бързо и със заекване каза Летописеца. — Аз съм този, който… Грешката беше моя, съжалявам.

— Ти просто беше изненадан — поклати глава Баст — и се опита да ме обвържеш. — На лицето му се изписа болка. — Не че беше приятно, разбира се. Все едно да те сритат между краката, само дето го усещаш с цялото си тяло. Чувстваш се зле и слаб, но си е обикновена болка. Не е като да ме беше наранил наистина. — Баст изглеждаше смутен. — Аз можеше да стигна доста по-далеч. Направо бих те убил, преди изобщо да се замисля.

Летописеца побърза да продължи разговора, преди да е настъпило неловко мълчание:

— Защо просто не приемем думите му, че и двамата сме постъпили идиотски глупаво, и да приключим с това? — Той успя да наподоби бледа усмивка, която изглеждаше искрена въпреки обстоятелствата. — Мир? — протегна ръка той.

— Мир.

Те си стиснаха ръцете с много повече искрена топлота, отколкото предишния път. Когато Баст се протягаше над масата, ръкавът му оголи охлузването, което се червенееше около китката му.

Баст неловко дръпна ръкава си обратно.

— От хващането на Квоте — бързо каза той. — По-силен е, отколкото изглежда. Не му споменавай. Само ще го накара да се почувства зле.

Квоте излезе от кухнята и затвори вратата зад себе си. Той се оглеждаше, сякаш изненадан, че навън е мек есенен следобед, а не пролетната гора от разказа му. Повдигна за дръжките количката с плоско дъно и я изтъркаля навън към гората зад странноприемницата, а нападалите листа шумоляха под краката му.

Недалеч между дърветата се намираше запасът от дърва за зимата.

Много кубици дъб и ясен бяха наредени ред върху ред, като образуваха между стволовете на дърветата високи разкривени стени. Квоте хвърли две цепеници в ръчната количка и те избумтяха върху дъното й като приглушени удари на барабан. Последваха ги други две.

Движенията му бяха прецизни, лицето празно, а очите гледаха, без да виждат.

Докато продължаваше да товари количката, той започна да се движи все по-бавно и по-бавно, като пружина, която се е разхлабила. Накрая спря съвсем и цяла минута стоя неподвижен като камък. Едва тогава спокойствието му го напусна. И макар че никой не можеше да го види, той скри с ръце лицето си и тихо заплака, а тялото му се разтърсваше от тежки и мълчаливи конвулсии.

> 18.

> Пътища към безопасни места

Вероятно най-доброто умение, което притежават нашите умове, е способността им да се справят с болката. Класическата философия ни учи за четирите врати на съзнанието, през които всеки преминава в зависимост от нуждите си.

Първата е вратата на съня. Сънят ни предлага да се оттеглим от света с всичката му болка. Сънят отмерва изминалото време, като ни позволява да се отдалечим от нещата, които са ни наранили. Когато човек е наранен, той често изпада в безсъзнание. По същия начин, когато някой чуе тежка вест, често се случва да припадне или да му прилошее. Така съзнанието само се предпазва от болката, като преминава през първата врата.

Втора е вратата на забравата. Някои рани са твърде дълбоки, за да бъдат излекувани, или поне твърде дълбоки, за да бъдат излекувани бързо. В допълнение много спомени просто са болезнени и не могат да бъдат излекувани. Твърдението, че „времето лекува“, не е вярно. Времето лекува повечето рани, а останалите остават скрити зад тази врата.

Третата врата е на лудостта. Понякога съдбата отрежда на съзнанието такива жестоки удари, че то дири скривалище от самото себе си в лудостта. Макар на пръв поглед да не изглежда благотворно, всъщност е. Има случаи, в които реалността не е нищо друго освен болка, и тогава, за да избяга от тази болка, съзнанието трябва да напусне действителността.

Последната врата е вратата на смъртта. Последното убежище. Нищо не може да ни нарани, след като умрем… или поне така ни се казва.

* * *

След като семейството ми беше избито, се скитах навътре в гората и спях. Тялото ми го искаше и съзнанието ми използва първата врата, за да притъпи болката. Раната беше покрита, докато не дойдеше подходящото време да бъде лекувана. Като реакция на самозащита голяма част от съзнанието ми просто спря да работи — или пък, ако щете, просто задряма.