Чтение онлайн

Гневът и чувството ми за безсилие взеха връх. Пуснах лютнята и се хвърлих към Пайк. Драсках като обезумял лицето и врата му, но той беше ветеран от твърде много улични битки, за да позволи да се доближа до важна част от тялото му. Един от ноктите ми остави кървава диря по лицето му, от ухото до брадата. След това той скочи върху мен и ме избута обратно, блъсна ме в стената на алеята.

Главата ми се удари в една тухла и щях да падна, ако Пайк не продължаваше да ме блъска в ронещата се стена. Задъхано отворих уста да си поема въздух и едва тогава осъзнах, че през цялото време не съм спрял да крещя.

Той смърдеше на пот и гранясала мас. Ръцете му бяха приковали моите ръце към тялото ми, докато ме притискаше силно към стената. През съзнанието ми мина неясната мисъл, че сигурно е изпуснал лютнята ми.

Мятайки се лудо, отново се опитах да си поема въздух, като продължавах да удрям главата си в стената. В един момент лицето ми се озова притиснато о рамото му и аз използвах случая и здраво го захапах. Усетих как кожата му се разкъса между зъбите ми в устата ми се изпълни с вкус на кръв.

Пайк изкрещя и рязко се отдръпна от мен. Поех си въздух и потреперих при разкъсващата болка в гърдите ми.

Преди да успея да помръдна или да помисля какво да правя, Пайк ме сграбчи отново. Запрати ме към стената един път, после още веднъж. След това ме сграбчи за гърлото, завъртя ме и ме хвърли на земята.

В този момент чух онзи звук и всичко сякаш спря.

* * *

След като моята трупа беше избита, понякога сънувах родителите си — бяха живи и пееха. В съня ми смъртта им беше грешка, някакво недоразумение — като нова пиеса, която просто репетираха. Тогава за няколко мига се освобождавах от тежестта на мъката, която постоянно ме притискаше. Прегръщах ги и заедно се смеехме на глупавите ми страхове. Пеех с тях и за малко всичко отново беше прекрасно. Прекрасно.

Но след това винаги се събуждах, сам в тъмнината, край горския извор.

Какво се беше случило? Къде бяха родителите ми?

После си спомнях всичко — като стара рана, която отново се е отворила. Те бяха мъртви, а аз — ужасяващо самотен. И тежестта, която беше изчезнала само за миг, отново падаше върху мен със смазваща сила — дори още по-страшна от преди, защото не бях готов за нея. Тогава лягах по гръб, загледан в мрака, а гърдите ми бяха изпълнени с болка, от която ми беше трудно да дишам, защото дълбоко в себе си знаех, че нищо вече няма да бъде каквото е било — никога повече.

Когато Пайк ме захвърли на земята, тялото ми беше твърде безчувствено и почти не усетих как бащината ми лютня беше смазана под тежестта ми. Звукът, който тя издаде, беше като звук на умираща мечта и върна в гърдите ми усещането за същата тази налудничава болка, от която се задушавах.

Огледах се наоколо и видях Пайк, който дишаше тежко и се беше хванал за рамото си. Едно от момчетата беше натиснало с коляно гърдите на другото. Вече не се биеха помежду си и ме гледаха слисано.

Погледнах безучастно към ръцете си, които бяха покрити с кръв на местата, където тресчиците дърво бяха пробили кожата ми.

— Малкото копеле ме ухапа — тихо промълви Пайк, сякаш не можеше да повярва на случилото се.

— Махни се от мен — извика момчето, което лежеше по гръб.

— Казах ти, че не трябваше да казваш ония неща. Виж какво стана сега.

Лицето на Пайк се изкриви и почервеня.

— Ухапа ме! — изкрещя той и злобно се засили да ме ритне в главата.

Опитах да се дръпна, без да повредя повече лютнята. Ритникът му ме уцели в бъбреците и ме просна върху счупения инструмент, като го разпарчетоса още повече.

— Виждаш ли какво става, когато се подиграваш с името на Техлу?

— Стига с тоя Техлу. Разкарай се от мен и вземи това нещо. Може още да струва нещо при Дикен.

— Виж какво направи! — Пайк продължаваше да реве, надвесен над мен.

Нов ритник ме удари отстрани и почти ме преобърна. Започна да ми притъмнява. Почти бях доволен от това разсейване. Но острата болка все още беше там — недокосната. Стиснах здраво ръце в окървавени юмруци.

— Тия неща, дето са като дръжки, изглеждат здрави. Сребърни са и можем да вземем нещо за тях.

Пайк отново се засили да ме ритне. Опитах се да вдигна ръце и да се предпазя, но ръцете ми само потрепнаха и Пайк ме изрита в корема.

— Вземи това парче там…

— Пайк, Пайк!

Пайк отново ме ритна в корема и аз немощно повърнах върху паветата.

— Ей вие там, спрете! Градска стража! — изкрещя нов глас.

Настъпилата моментна тишина беше последвана от боричкане и суматоха и шум от бягащи крака. Малко след това се чу туптене на тежки ботуши, които минаха покрай мен и се изгубиха в далечината.

Спомням си болката в гърдите. След това припаднах.

* * *

Дойдох на себе си от мрака, след като бях разтърсен от нечии ръце, които претърсваха джобовете ми. Опитах се безуспешно да отворя очите си.

Чух някакъв глас, който мърмореше сам на себе си:

— И това е всичко, което получавам, задето ти спасих живота? Медна монета и няколко шайби? Колкото за една пиячка? Безполезен малък мръсник. — Онзи се закашля дълбоко и над мен се разнесе запарената миризма на алкохол. — И как можеш да крещиш така? Ако не звучеше като някое момиче, нямаше да търча чак дотук.

Опитах се да кажа нещо, но успях само да простена.

— Е, поне си жив. И това е нещо, предполагам. — Чу се сумтене, докато той се изправяше и след това тежките стъпки на ботушите му заглъхнаха в далечината.

След известно време открих, че вече мога да отворя очите си. Зрението ми беше замъглено и имах чувството, че носът ми беше по-голям от цялата останала част на главата ми. Опипах го предпазливо. Беше счупен. Като си припомних какво ме беше учил Бен, сложих ръцете си от двете му страни и с едно рязко движение го наместих обратно на мястото му. Прехапах устни, за да не изкрещя от болка, а очите ми се напълниха със сълзи.

Примигнах няколко пъти, за да ги махна, и бях облекчен от това, че успях да видя улицата ясно, а не болезнено размазана както преди малко. Съдържанието на малката ми торба лежеше разпиляно на земята до мен — половин кълбо канап, затъпеното малко ножче, „Риторика и логика“ и остатъкът от парчето хляб, което фермерът ми беше дал за обяд. Сякаш оттогава беше минала цяла вечност.

Фермерът. Замислих се за Сет и Джейк. Мек хляб и масло.

Песни, докато пътуваме с каруцата. Предложението им за безопасно място, за нов дом…