Чтение онлайн

Отправих се към крайбрежния квартал — частта от града, ми ято за мен се доближаваше най-много до представата за дом. От студа кракът ми ставаше все по-безчувствен и вдървен и макар някаква рационална част от мен да се тревожеше от това, практичната част от съзнанието ми беше доволна, че поне една част от тялото ми не ми причинява болка.

До тайното ми скривалище имаше километри разстояние и с това куцукане напредвах много бавно. В някакъв момент трябва да съм паднал. Не си спомням падането, но си спомням как лежах върху снега и колко сладостно удобно се чувствах. Усетих как сънят се спуска над мен като дебело одеяло — като смъртта.

Затворих очи. Спомням си дълбоката тишина на опустялата улица около мен. Бях твърде вцепенен и уморен, за да съм истински уплашен. В бълнуванията си си представих смъртта като голяма птица с криле от огън и сенки. Тя висеше над мен и търпеливо ме чакаше ли, чакаше…

Заспивах, а голямата птица ме обхвана в горящите си криле. Представих си сладостна топлина. След това ноктите й се впиха в мен, разкъсвайки плътта ми…

Не, това просто беше болката от счупените ми ребра, докато някой ме обръщаше по гръб.

Отворих замъглените си очи и видях един демон, който се беше надвесил над мен. Видът на мъжа с демонска маска ме стресна и ме извади от отнесеното и объркано състояние, в което се намирах, а примамливата топлина, която бях чувствал само преди миг, изчезна и бе заменена от усещането за отпуснатото ми и натежало като олово тяло.

— Така е. Казах ти. Тук в снега лежи едно хлапе! — Демонът ме изправи на крака.

Вече напълно събуден, забелязах, че маската му е чисто черна. Това беше Енканис, Господарят на демоните. Той ме закрепи несигурно на краката ми и започна да маха снега, който ме покриваше. Със здравото си око видях, че наблизо е застанала друга фигура със синьо-зелена маска.

— Хайде… — каза нетърпеливо вторият демон, а гласът звучеше кухо иззад редовете остри зъби.

Енканис не му обърна внимание.

— Добре ли си?

Не знаех какво да отговоря, затова се съсредоточих върху това да се задържа на краката си, докато мъжът продължаваше да изчетква снега от мен с ръкава на тъмната си мантия. Чух далечния звук на рогове.

Другият демон погледна нервно към пътя.

— Ако не запазим преднината си пред тях, здраво ще загазим — просъскка жената раздразнено.

Енканис махна снега от косата ми с обвитите си в черни ръкавици пръсти, след това спря за момент и се наведе, за да погледне лицето ми по-отблизо. Тъмната му маска странно се мержелееше пред размазания ми поглед.

— В името на божието тяло! Холи, някой здравата е пребил това хлапе. И то в деня на Средата на зимата!

— Стражата — успях да промълвя с дрезгав глас и при изговарянето на думата отново усетих вкуса на кръв.

— Целият си премръзнал — каза Енканис и започна да търка ръцете и краката ми със своите ръце, опитвайки се да раздвижи кръвта ми. — Ще трябва да дойдеш с нас.

Роговете прозвучаха отново, този път по-близо. Към тях се примесваха неясните звуци, издавани от тълпа хора.

— Не бъди глупав — каза другият демон. — Той не е в състояние да тича през целия град.

— Той не може да остане тук — отсече Енканис.

Продължи грубо да разтрива ръцете и краката ми. В тях бавно започна да се завръща някакво усещане, като от забиването на хиляди жилещи иглички. Никак не наподобяваше успокояващата топлина, която бях почувствал само преди минута, когато се унасях в сън. Всеки път, щом мъжът докоснеше някое натъртено място, ме пронизваше остра болка, но тялото ми беше твърде уморено, за да мога да се отдръпна.

Демонът със зелената маска се доближи и жената сложи ръка ми рамото на своя приятел.

— Трябва да тръгваме вече, Герек! Някой друг ще се погрижи за него. — Тя се опита да дръпне приятеля си, но не постигна успех. — Ако ни намерят тук с него, ще помислят, че ние сме го направили.

Мъжът зад черната маска изруга, след това кимна и започна да рови нещо под наметалото си.

— Не лягай повече на земята — каза ми той с настоятелен тон. — И влез вътре. Някъде, където можеш да се стоплиш.

Шумът от тълпата вече толкова беше наближил, че можех вече да различа отделни гласове, смесени с тропота на конски копита и скърцането на дървени колела. Мъжът с черната маска протегна ръка към мен.

Беше ми необходимо известно време, за да фокусирам онова, което той държеше. Сребърен талант — по-дебел и по-тежък от пенито, което бях изгубил. Не можех дори да си представя толкова пари.

— Хайде, вземи го. — Той беше неясна форма в мрака, черно наметало с качулка, черна маска и черни ръкавици.

Енканис стоеше пред мен и ми подаваше парче сребро, което улавяше лунната светлина. Напомни ми за сцената от „Даеоника“, в която Тарсус продава душата си.

Взех таланта, но ръката ми беше толкова безчувствена, че не можех да го усетя в шепата си. Трябваше да погледна надолу, за да се уверя, че пръстите ми наистина го стискат. Представих си, че усещам как ръката ми излъчва топлина. Почувствах се по-силен. Ухилих се на мъжа зад черната маска.

— Вземи и ръкавиците ми — той ги издърпа от ръцете си и ги бутна в гърдите ми. След това жената дръпна моя благодетел на страни, преди да успея да му кажа и една дума за благодарност. Гледах след тях, докато си тръгваха. Тъмните им наметала ги караха да изглеждат като отдалечаващи се сенки на фона на осветените от луната улици на Тарбеан, които бяха с цвят на въглища.

Не беше минала и минута, когато видях иззад ъгъла пред мен да се появява светлината на карнавалните факли. Звукът от стотиците мъже и жени, които пееха и крещяха, ме удари като вълна. Отдръпнах се, докато не усетих, че гърбът ми опира в стена, след това немощно започнах да се придвижвам настрани по нея, докато не попаднах в нишата на вход.

Наблюдавах карнавала от скришното си място. Изсипа се тълпа хора, които крещяха и се смееха. Техлу стоеше гордо изправен върху задната част на една каруца, теглена от четири бели коня. Сребърната му маска проблясваше на светлината на факлите. Наметалото му беше безупречно бяло с подплата от кожа на ръкавите и яката. Каруцата беше следвана от свещеници в сиви раса, които звъняха със звънци и напяваха.

Мнозина от тях носеха тежките железни вериги на каещите се свещеници.

Звукът на гласовете и звънците, напевите и дрънкането на веригите се смесваха в странна музика. Очите на всички бяха насочени към Техлу.

Никой не ме видя да стоя скрит в сенките на входа.

Бяха необходими десетина минути, докато цялата процесия се изниже покрай мен. Едва тогава излязох от скривалището си и предпазливо се отправих към дома. Движех се бавно, но монетата, която държах, ми даваше сила. Проверявах дали талантът е в шепата ми на всеки десетина крачки, за да се убедя, че измръзналата ми ръка все още го стиска здраво. Искаше ми се да сложа ръкавиците, но се страхувах, че ще изпусна монетата и ще я изгубя в снега.