Чтение онлайн

Дена, от друга страна, изглеждаше съвсем спокойна. Прекарахме останалата част от деня така, сякаш бяхме стари приятели. Шегувахме се и си разказвахме истории. Показах й различните видове облаци и й обясних какво време предвещават те. Тя пък ми показваше формите им — на роза, арфа, водопад.

Така измина целият ден. По-късно, когато се теглеше чоп, за да се види кой коя смяна от караула ще поеме, Дена и аз изтеглихме първите две смени. Без да го обсъждаме, прекарахме четирите часа на пост заедно. Като говорехме тихо, за да не събудим останалите, ние седяхме близо до огъня и всъщност по-скоро се гледахме един друг, отколкото да пазим лагера.

Третият ден беше почти същият като предишния. Прекарвахме приятно времето си, без да водим дълги разговори, а по-скоро наблюдавахме пейзажа наоколо и казвахме каквото ни дойдеше наум.

В онази нощ спряхме в един крайпътен хан, където Рета купи фураж за конете и някои други припаси.

Рета и мъжът й си легнаха рано, като преди това казаха на всеки от нас, че са уредили вечеря и легла с ханджията.

Храната беше доста добра — пушена сланина и картофена супа с пресен хляб и масло. Спахме в конюшнята, но и това беше доста по-добро от онова, на което бях свикнал в Тарбеан.

Общата стая миришеше на пушек, пот и разсипана бира. Бях доволен, когато Дена ме попита искам ли да се разходим.

Навън беше топла, тиха и безветрена пролетна нощ. Разговаряхме, докато бавно вървяхме през дивата гора зад странноприемницата. Малко след това стигнахме до широка поляна, която заобикаляше малко езерце.

Точно до водата имаше два пътни камъка, чиято повърхност изглеждаше сребърна на фона на чернотата на небето и водата. Единият стоеше изправен като пръст, сочещ към небето. Другият лежеше настрани и навлизаше във водата подобно на къс каменен пристан.

Никакъв полъх на вятъра не нарушаваше водната повърхност. Затова когато се качихме върху падналия камък, звездите блестяха над нас в небето и се отразяваха във водата долу. Сякаш седяхме сред море от звезди.

Разговаряхме в продължение на часове. Никой от двамата не споменаваше своето минало. Усещах, че в нейното имаше неща, за които тя предпочиташе да не говори, и между впрочем тя също избягваше да ме разпитва — предполагам, беше отгатнала, че и моите чувства са същите. Вместо това говорехме за нас самите, за любими, въображаеми и невъзможни неща. Показвах й звездите и съзвездията на небето и й казвах техните имена.

Тя ми разказваше истории за тях, които никога преди това не бях чувал.

Очите ми винаги се връщаха към Дена. Тя седеше до мен, обхванала с ръце коленете си. Кожата й беше по-блестяща от луната, а очите й по-големи от небето, по-дълбоки от водата и по-тъмни от нощта.

Бавно осъзнах, че я гледам безмълвно от много дълго време. Изгубен в мислите си, изгубен при вида на нейната красота. Но лицето й не изглеждаше обидено или насмешливо. Почти ми се стори, че тя разучаваше линиите на лицето ми сякаш в очакване на нещо.

Исках да хвана ръката й. Исках да погаля бузата й с върховете на пръстите си. Исках да й кажа, че тя беше първото красиво нещо, което виждах от три години. Че гледката на това как се прозява и закрива уста с опакото на ръката си беше достатъчна, за да спре дъха ми. Как понякога изгубвах смисъла на думите, които казваше, унесен от нежните като флейта извивки на гласа й. Исках да й кажа, че щом тя е тук, с мен, значи по някакъв начин вече нищо лошо не може да ми се случи.

В този секващ дъха миг почти я попитах. Почувствах как неизреченият въпрос напира да излезе от гърдите ми. Спомних си, че трябва да си поема дъх и след това се поколебах — какво можех да й кажа? Ела с мен? Остани с мен? Ела в Университета? Не. Внезапната неизбежност на тази мисъл стегна като с леден юмрук сърцето в гърдите ми. Какво можех да я попитам? Какво можех да й предложа? Нищо. Каквото и да кажех, то щеше да прозвучи глупаво като детска фантазия.

Затворих уста и погледнах над водата. Само на сантиметри от мен Дена направи същото. Можех да почувствам топлината й. Тя миришеше на прах от пътя и на мед, и на онзи мирис, който се носеше във въздуха в миговете, преди да завали проливен летен дъжд.

Никой от нас не проговори. Затворих очи. Близостта й беше най-сладкото и най-живото нещо, което бях изпитвал в живота си.

> 34.

> Още за учене

На следващото утро едва се събудих след двата часа сън, качих се на една от каруците и продължих да дремя през цялата сутрин. Едва към обяд осъзнах, че сме взели още един пътник от хана миналата нощ.

Името му беше Джосн и беше платил на Роент да го закара до Анилин. Имаше искрена усмивка и се държеше непринудено. Изглеждаше сериозен човек, но не ми хареса.

Причината за това беше проста — той прекара целия ден в каруцата до Дена. Ласкаеше я безсрамно и на шега й предлагаше да стане една от жените му. Това, че бяхме стояли будни до зори предната нощ, май не й беше оказало никакво влияние, защото тя изглеждаше все така сияйна и свежа както винаги.

Резултатът от всичко това беше, че целия ден бях раздразнен и я ревнувах, докато се преструвах на равнодушен. Тъй като бях твърде горд, за да се присъединя към техния разговор, останах насаме със себе си. През цялото време ме спохождаха мрачни мисли, докато се опитвах да не обръщам внимание на звука от неговия глас и си спомнях начина, по който изглеждаше Дена миналата нощ на лунната светлина, отразяваща се от водата зад нея.

* * *

Бях планирал тази нощ да поканя Дена да се разходим, след като всички се приберяха да спят. Но преди да успея да се доближа до нея, Джосн отиде до една от каруците и донесе голям дървен сандък с месингови закопчалки отстрани. Видът му накара сърцето в гърдите ми да замре.

След като усети, че цялата група, без мен, разбира се, беше в очакване, Джосн бавно отвори месинговите закопчалки и извади лютнята си с преднамерено равнодушен вид. Лютнята беше от вида, използван от членовете на трупите — дългият й грациозен гриф и заобленият тумбест корпус ми бяха болезнено познати.

Убеден, че е привлякъл вниманието на всички, Джосн изправи глава и дръпна струните. Изчака за момент, заслушан в звука, издаван от инструмента. След това, след като кимна сам на себе си, той започна да свири.

Имаше хубав тенор и доста ловки пръсти. Изсвири една балада, после лека и бърза пиянска песен, а след това бавна, тъжна мелодия на език, който не разпознах, но подозирах, че е Илиш. Накрая засвири „Калайджията Танер“ и всички се присъединиха към припева. Всички освен мен.

Седях неподвижен като камък и пръстите ме сърбяха. Исках да свиря, а не да слушам. Думата _„искам“_ не е достатъчно силна, за да опише онова, което изпитвах. Жадувах за това. Не съм много горд от мисълта, която ми хрумна — да открадна лютнята му и да избягам в тъмнината на нощта.

Той завърши песента със замах и Роент плесна с ръце няколко пъти, за да привлече вниманието на всички.

— Време е за сън. Ако се успите…

— _… ще ни оставиш_ — прекъсна го Дерик с лека закачка. — Знаем, господарю Роент. На разсъмване ще бъдем готови за тръгване.

Джосн се засмя и отвори с крак калъфа на лютнята.

Но преди да успее да я прибере, аз казах:

— Мога ли да я разгледам за малко? — постарах се гласът ми да не издава отчаянието ми, като се опитах в него да прозвучи просто лекомислено любопитство.