Чтение онлайн

— В „Скъсаната подвързия“ на Крайбрежния площад.

Лорен се обърна към ректора:

— Утре заминавам за Тарбеан, за да донеса материалите, необходими за предстоящия семестър. Въпросът на момчето може да бъде уреден тогава.

Ректорът кимна леко.

— Благодаря ти, магистър Лорен.

Той се облегна на стола си и скръсти ръце пред гърдите си.

— Много добре тогава. Какво би ни разказало писмото на Абенти, ако той го беше написал?

Поех си дълбоко въздух.

— Щеше да ви разкаже — подхванах, — че знам наизуст първите деветдесет симпатични обвързвания. Че мога да правя двойно дестилиране, да извършвам титруване, да калцирам, да сублимирам и да утаявам разтвор. Че съм доста компетентен в историята, полемиката, граматиката, медицината и геометрията.

Ректорът направи всичко възможно, за да скрие веселието си.

— Това е доста дълъг списък. Сигурен ли си, че не си пропуснал да споменеш нещо?

Замълчах за момент.

— Вероятно той щеше да спомене и възрастта ми, господине.

— На колко години си, момче?

— Квоте, господине.

— Квоте — лицето на ректора се разтегли в усмивка.

— На петнайсет, господине.

Чу се шумолене от раздвижването на преподавателите, докато те си разменяха погледи, повдигаха вежди и поклащаха глави. Хеме вдигна демонстративно очи нагоре.

Само ректорът не направи нищо.

— Как точно щеше да спомене за възрастта ти твоят поръчител?

На лицето ми се мярна усмивка.

— Щеше да ви помоли да не я вземате под внимание.

Настъпи моментна тишина. Ректорът си пое дълбоко дъх и се облегна назад в стола си.

— Много добре. Имаме няколко въпроса към теб. Би ли желал ти да започнеш, магистър Брандеур? — Той направи движение към единия край на масата с форма на полумесец.

Обърнах се към Брандеур. Пълен и оплешивяващ, той беше магистърът по аритметика на Университета.

— Колко зърна има в тринайсет унции?

— Шест хиляди двеста и четирийсет — веднага отговорих аз.

Той леко повдигна вежди.

— Ако имам петдесет сребърни таланта и ги обърна във винтишки монети и после обратно, колко ще ми останат, ако кеалдимът ми взема четири процента всеки път?

Направих досадното обръщане между различните монети и след това се усмихнах, когато осъзнах, че това не беше необходимо.

— Четирийсет и шест таланта и осем драба, ако е почтен. Четирийсет и шест дори и да не е такъв.

Той кимна отново и се вгледа по-отблизо в мен.

— Имаш триъгълник — бавно каза магистърът. — Едната му страна е седем стъпки. Другата — три стъпки. Единият ъгъл е шестдесет градуса. Колко дълга е третата страна?

— Ъгълът между двете страни ли е?

Той кимна. Затворих очи, колкото да си поема дъх и ги отворих отново.

— Шест стъпки и шест педи. Точно.

Той издаде звук, който беше нещо като „хмммммф“, и изглеждаше изненадан.

— Доста добре. Магистър Аруил?

Аруил зададе въпроса си още преди да успея да се обърна към него.

— Какви са медицинските свойства на кукуряка?

— Противовъзпалителни, антисептични, действа като леко успокоително и болкоуспокоително. Пречиства кръвта — казах, като погледнах към възрастния мъж с очила и благ външен вид. — Става отровен, ако се използва в големи количества. Опасен е за бременните жени.

— Наименувай съставните части на ръката.

Изредих имената на всичките двайсет и седем кости по азбучен ред. След това мускулите — от най-големия към най-малкия. Изброих ги набързо за точност, като посочих къде се намират на собствената ми вдигната ръка.

Бързината и точността на отговорите ми ги впечатли.

Някои от тях скриха това, други го изразяваха открито на лицата си. Истината беше, че се налагаше да ги впечатля. От миналите си разговори с Бен знаех, че за да влезеш в Университета, ти трябват или остър ум, или пари. Колкото повече имаш от едното, толкова по-малко ще ти трябва от другото.

Така че трябваше да хитрувам. Бях се промъкнал в Холоус през задния вход, като се преструвах на момче за поръчки. След това се справих с две брави и прекарах повече от час, наблюдавайки как разпитват другите студенти. Чух стотици въпроси и хиляди отговори.

Също така бях чул и какви са таксите за обучение, поискани от останалите студенти.

Най-ниската беше четири таланта и шест йота, но повечето бяха двойно по-високи. От един студент поискаха повече от трийсет таланта за обучението му. За мен щеше да е по-лесно да взема парче от луната, отколкото да събера толкова пари.

Имах два медни йота в джоба си и нямаше откъде да получа и едно огънато пени повече. Така че трябваше да ги впечатля. Дори повече от това — интелигентността ми трябваше да ги смути. Да ги смае.

Приключих с изброяването на мускулите на ръката и започвах да разказвам за лигатурите, когато Аруил ми махна с ръка да замълча и зададе следващия си въпрос:

— Кога би пуснал кръв на пациент?

Въпросът ме свари неподготвен.

— Когато искам да умре? — попитах го несигурно.

Той кимна по-скоро на себе си.

— Магистър Лорен?

Магистър Лорен беше блед и изглеждаше неестествено висок дори докато седеше.

— Кой пръв е провъзгласен за крал на Тарвинтас?

— Посмъртно? Фейда Калантис. Иначе това е брат му Джарвис.

— Защо е рухнала Атуранската империя?

Замълчах, объркан от въпроса. Никой от другите студенти не беше разпитван толкова нашироко.

— Ами, господине — бавно казах аз, за да спечеля няколко кратки мига, в които да помисля, — донякъде, защото крал Налто бил неспособен маниак с огромно его. Донякъде заради промените в църквата, която осъдила ордена на амирите, представляващ съществена част от силата на Атур. Донякъде причината била и в това, че войниците се биели в три различни завоевателни войни по едно и също време и високите данъци предизвикали бунт в земите, които вече били част от империята. — Наблюдавах изражението на магистъра, като се надявах, че той ще даде знак, когато реши, че е чул достатъчно. — Също така те намалили стойността на своите монети, подкопали общоприетия закон за желязото и се опълчили срещу Адем. — Свих рамене и продължих: — Но, разбира се, причините са били по-сложни от всичко това.

Изражението на магистър Лорен остана непроменено.

— Кой е най-великият човек, който някога е живял? — попита след кратко кимване.

Още един въпрос, в чийто отговор не бях сигурен. Замислих се.

— Илиен.

Магистър Лорен примигна веднъж безизразно.

— Магистър Мандраг?

Мандраг беше гладко избръснат и с гладко лице, а костеливите му ръце бяха изцапани с десетки различни цветове.

— Ако ти трябва фосфор, откъде ще го вземеш?

За момент гласът му толкова ми заприлича на гласа на Абенти, че отговорих, без да се замислям: