Чтение онлайн

— Добре, Алекс. — В този момент Шон реши, че Алекс няма да доживее края на акцията. Не би било трудно да се уреди това. Заради абсурдната му сантименталност от него не ставаше революционер. „Ще умреш като смел човек. Можем да направим от теб поне мъченик.“

Два часа по-късно Милър призна пред себе си, че това би била неприятна загуба. Човекът наистина имаше усет към акциите.

Хората от охраната дойдоха късно и попречиха на Райън да паркира в гаража си. Бяха трима. Водеше ги Чък Авери от службата за сигурност.

— Съжалявам, че закъсняхме — каза Авери, докато се ръкуваха. — Това са Бърт Лонгли и Майк Кийтън, двама от английските ни колеги.

— Добър ден, мистър Лонгли — обади се от вратата Кати.

Очите му се разшириха, когато видя в какво състояние се намира тя.

— Господи! Може би трябваше да доведем и лекар със себе си! Нямах представа, че сте в такова напреднало състояние.

— Е, това ще бъде малко англичанин — обясни Джек. — Хайде.

— Мистър Лонгли организира нашия ескорт, когато ти се намираше в болницата — каза на съпруга си Кати. — Радвам се отново да ви видя.

— Как се чувствате? — попита Лонгли.

— Малко уморена, но добре — каза Кати.

— Разрешихте ли проблема с Роби? — попита Джек.

— Да. Моля да извиниш мистър Бенет. Боя се, че е възприел инструкциите си прекалено буквално. Няма проблеми да присъства офицер от военноморските сили. Всъщност негово височество желае да се срещне с него. Е, можем ли да разгледаме?

— Ако нямате нищо против, желая да видя тази ваша скала — каза Авери.

— Последвайте ме, господа. — Джек поведе тримата през плъзгащата се стъклена врата на верандата, която гледаше към залива Чесапийк.

— Великолепно! — отбеляза Лонгли.

— Единственото нещо, което не направихме както трябва, е това, че холът и трапезарията са разделени, но такъв беше проектът и не можахме да измислим начин да го променим. Но през всичките тези големи прозорци се разкрива много приятна гледка.

— Да, а освен това осигурява и добра видимост на хората ни — отбеляза Кийтън, като оглеждаше района.

„Да не говорим колко добро поле за стрелба дава“ — помисли си Райън.

— Колко души ще пристигнат? — попита Джек.

— Боя се, че не можем да обсъждаме това — отговори Лонгли.

— Повече от двадесет ли? — настоя Джек. — Смятам да приготвя кафе и сандвичи за хората ви. Не се притеснявайте, не сме казали на Роби.

— За двадесет ще бъде достатъчно — каза след миг Авери.

— Може и без сандвичи. — Мъжът от службата за сигурност си помисли, че ще пият много кафе.

— Добре, хайде да видим скалата. — Джек слезе по стълбите от верандата на тревата. — Много внимавайте тук, господа.

— Много ли е нестабилно? — попита Авери.

— Сали два пъти се е озовавала отвъд оградата. И двата пъти я напляскахме за това. Проблемът е в ерозията. Скалата е направена от нещо истински меко — пясъчник, мисля. Опитах да го стабилизирам. Хората от щатската служба за опазване на природата ме убедиха да засадя това проклето растение кудзу, и… Спрете се!

Кийтън беше прекрачил ниската ограда.

— Преди две години видях как се откърти едно парче от около два квадратни метра. Затова засадих тези растения. Да не си мислите, че някой ще се изкачи по тях?

— Има такава възможност — отговори Лонгли.

— Друго ще решите, ако я погледнете откъм морето. Скалата няма да издържи тежестта. Катерица ще може да се изкачи, но само толкова.

— Каква е височината й? — попита Авери.

— Над тринадесет метра там, а тук е почти петнадесет. Кудзуто го прави още по-лошо. Почти невъзможно е да бъде убито проклетото растение, но ако се хванете за него, ви очаква малка изненада. Както ви казах, ако искате да проверите скалата, направете го от лодка — каза Райън.

— Ще го сторим — отговори Авери.

— Като идвахме насам, пътят ми се стори към триста метра — каза Кийтън.

— Малко над четиристотин, ако се броят и завоите. Струваше ми цяло състояние да го павирам.

— Ами хората, които правят плувния басейн? — Този път въпроса зададе Лонгли.

— Басейнът трябва да бъде завършен следващата сряда.

Авери и Кийтън заобиколиха около северната част на къщата. На двадесет метра оттук имаше гора и гъсти къпинови храсти, които нямаха край. Райън беше засадил дълга редица храсти, за да отбележи границите на имота си. Сали не можеше да ходи и там.

— Доста безопасно изглежда — каза Авери. — Има двеста метра открита площ между пътя и дърветата, а след това още открита земя между басейна и къщата.

— Точно така — засмя се Райън. — Можете да подредите тежките картечници между дърветата, а гаубиците до басейна.

— Доктор Райън, ние се отнасяме доста сериозно към това — изтъкна Лонгли.

— Сигурен съм в това. Но идването му тук не е обявено, нали така? Те не могат да… — Джек млъкна. Не му хареса видът на лицата им.

Авери каза:

— Винаги приемаме, че противникът знае какво мислим.

— О! — „Дали е само това, или има и повече?“ Знаеше, че нямаше смисъл да пита. — Е, ако говоря като бивш морски пехотинец, не бих искал да нападна това място. Имам малка представа как тренират хората като вас и не бих искал да си разменяме шапките.

— Стараем се — увери го Авери, като все още се оглеждаше. Можеше да използва микробуса си за съобщения, за да блокира напълно достъпа на коли. Припомни си, че ще има десет души от неговата служба, шестима англичани, един човек от ФБР за свръзка и вероятно две или три коли на щатската полиция на пътя. Всеки от тези хора ще носи както служебния си револвер, така и автомат. Упражняваха се най-малко веднъж седмично.

Авери не беше доволен. Не, след като една терористична група имаше възможност да се движи на воля. Но всички летища се наблюдаваха и местните полицейски сили бяха поставени нащрек. Дотук се идваше само по един път. Заобикалящият терен щеше да представлява трудна за безшумно проникване местност дори за взвод войници, а терористите, колкото и гадни да са, никога не бяха се били в условията на подобно детайлно планиране. Това не е Лондон и потенциалните жертви не се возят безгрижно само с един човек охрана.