Чтение онлайн

— Ти идвай тук при останалите!

— Какво, по дяволите?

— Мърдай, чернилко! — Единият от стрелците, най-ниският от всички, грубо я бутна към другите. Очите на Джек се спряха за миг на лицето му…къде е виждал това лице?

— Боклук такъв! — сопна се Сиси на мъжа. Очите й светеха гневно, тя временно бе забравила страха си.

— Трябва по-внимателно да подбираш работодателите си — каза Милър. Махна с автомата: — Мърдай.

— Какво ще правите? — попита Райън.

— Защо трябва да разваляме изненадата?

Роби се намираше десет метра встрани от тях, в тази част на къщата, от която най-трудно можеше да се чуе нещо. Миеше си ръцете и не обръщаше внимание на гръмотевиците, когато избухна стрелбата на верандата. Джексън се измъкна от банята и погледна по коридора към хола, но не видя нищо. Това, което чу обаче, му стигаше. Обърна се и се изкачи по стълбите към голямата спалня. Първото нещо, което искаше да направи, беше да повика полицията по телефона, но той не работеше. Опитваше се да измисли нещо. Това не беше като да кара изтребител.

„Джек има пушки, но къде ги държи, по дяволите…?“ В спалнята беше тъмно, но той не смееше да включи лампата.

Отвън редицата стрелци напредваше към гората. Лонгли разпредели хората си, за да ги посрещнат. Отдавна беше отбил военната си служба, а като офицер от службите за сигурност не го бяха подготвили за подобни неща, но направи каквото беше по силите му. Имаха добро прикритие между дърветата. Някои от тях бяха достатъчно дебели, за да спрат и куршум.

— ФБР, тук подстъпа към Патъксент ривър. Хеликоптер четири, нула, едно, девет, край.

Пилотът на хеликоптера завъртя копчетата на приемо-предавателя, докато се появи точният кодов номер. След това погледна в картата координатите на мястото, към което беше тръгнал. Знаеше как изглежда то от въздушните снимки, но те бяха правени през деня. Нещата могат да изглеждат много различни нощем, а съществуваше и проблем с управлението на хеликоптера. Той летеше при страничен вятър със скорост четиридесет възла, а условията се влошаваха с всяка измината миля. Отзад членовете на групата за действие в рискови ситуации се опитваха да облекат камуфлажното си облекло.

— Четири, нула, едно, девет, движите се вляво от нула, две, четири. Поддържайте тази височина. Внимание. Изглежда, доста силна буря приближава целта ви — каза контрольорът. — Препоръчваме ви да не се изкачвате над триста метра. Ще се опитвам да ви помогна да заобиколите най-лошото.

— Разбрано. — Пилотът направи гримаса. Ясно беше, че там, където отиваше, времето щеше да бъде още по-лошо, отколкото мислеше. Свали седалката си до най-ниско положение и затегна коланите си, след което включи фаровете за буря. Нищо друго не можеше да предприеме, освен да се поти. — Хей, вие отзад, затегнете коланите си здраво.

О’Донъл извика на хората си да спрат. Линията на гората се намираше на триста метра пред него и той знаеше, че в нея има пушки. Една от групите му тръгна наляво, а другата — надясно. Щяха да нападат на ешелони — всяка група да напредва, а другата да осигурява прикритието й. Всичките му хора носеха черпи дрехи и автомати освен един, който се движеше на няколко метра зад другите. Искаше му се да бяха донесли по-сериозно оръжие. Все още имаше много работа, включително да се изнесат телата на убитите от неговите хора. Един беше мъртъв, а двама — ранени. Но най-напред…вдигна радиото си, за да нареди на един от взводовете си да тръгва.

От дясната страна на О’Донъл единственият останал жив агент на тайните служби се облегна на лявата си страна на едно дърво и подпри автомата на рамото си. Не можеше да се мисли за отстъпване. Не беше лесно да се използва в тъмното черният метален мерник, а и целите му бяха почти невидими. Една светкавица за миг освети поляната, на която се видяха зелената трева и хора, облечени в черно. Той си избра една цел и изпрати кратък залп, но не улучи. Нито една от двете групи на нападателите не отговори на стрелбата и агентът се сви, когато чу дузина куршуми да удрят дървото. Цялата област беше осеяна с пламъчета от изстрели. Агентът се показа иззад дървото и отново стреля. Групата, приближила се срещу него, сега тичаше наляво към къпините. Щяха да го заобиколят — но изведнъж отново се появиха и стреляха в храстите, откъдето се виждаха ответни огънчета от изстрели. Всички бяха изненадани от това и изведнъж се оказа, че никой не владее ситуацията.

О’Донъл беше планирал да придвижи групите си от двете страни на просеката, но изведнъж откъм дърветата от юг се започна стрелба, а един от неговите взводове беше изложен на кръстосан огън. Оцени новата тактическа ситуация и започна да дава заповеди.

Райън гледаше с няма ярост. Хората с автоматите знаеха точно какво нравят и не му оставяха никакъв шанс. Срещу него и гостите му бяха насочени шест автомата. Нямаше и най-малка възможност да направи каквото и да е. Вдясно от него Кати държеше дъщеря си и дори и Сали мълчеше. Нито Милър, нито хората му вдигаха излишен шум.

— Шон, обажда се Кевин. — Радиотелефонът на Милър започна да пращи от статичните смущения. — Срещаме отпор при гората. Ти хвана ли ги?

— Да, Кевин, ситуацията е под контрола ни.

— Нужна ми е помощ.

— Идваме — Милър сложи радиотелефона в джоба си. Посочи другарите си. — Вие, тримата, пригответе ги. Ако се съпротивляват, убийте всички. Вие, двамата, елате с мен. — Той ги изведе навън през счупеното стъкло и те изчезнаха.

— Хайде! — Останалите стрелци също бяха свалили маските си. Двама от тях имаха ръста на Райън — единият беше рус, а другият — чернокос. Третият беше нисък и плешив — „Познавам те, но откъде?“ Той беше най-опасният. Лицето му — изкривено от чувства, за които на Райън не му беше трудно да се досети. Русокосият му хвърли навито на роло въже. След миг стана ясно, че то представлява сбор от по-къси въжета, нарязани и предвидени за връзването им.

„Роби, къде си, по дяволите?“ Джек погледна към Сиси, която мислеше за същото. Тя кимна незабележимо, в очите й все още гореше надежда. Ниският забеляза това.

— Не се притеснявай — каза Дребния. — Ще ти платят. — Постави автомата си на масата и тръгна, като в същото време русият и чернокосият отстъпиха, за да покриват всички. Денис Кули най-напред отиде до принца и рязко изви ръцете зад гърба му.

„Ето я!“ Роби гледаше нагоре. Джек беше поставил пушката си на най-горния рафт на гардероба, в който можеше да се влиза, а до нея имаше кутия е патрони. Трябваше да протегне ръка, за да ги стигне, и когато го стори, на пода падна пистолет в кобур. Джексън трепна от шума, който вдигна, но измъкна пистолета от кобура и го пъхна в колана си. След това провери пушката. Издърпа затвора — в цевта имаше куршум и предпазителят беше спуснат. Добре. Напълни джобовете си с още патрони и се върна в спалнята.

„И сега какво?“ Това не беше, като да лети на своя F-14 с радар, за да проследява цели, отдалечени на сто мили от него, и с втори пилот, който да пази гърба му от бандитите.

„Картината. — Човек трябваше да коленичи на леглото, за да гледа през нея. — По дяволите! Джек защо си наредил мебелите така?“ — гневеше се пилотът. Постави пушката на земята и с двете си ръце започна да дърпа картината. Премести я само няколко сантиметра, колкото да може да вижда. — „Колко…един, двама…трима. Има ли други… Какво ще стане, ако оставя единия жив…“