Чтение онлайн

— Смяташ ли, че може сами да са откраднали микробуса? — попита майора Капитано.

Следователят от щатската полиция изръмжа:

— Има някаква организация в Пенсилвания, която краде коли от целия североизточен район на Щатите, пребоядисва ги, преработва интериора и ги продава. Вие ги търсите, нали си спомняш това?

— Дочух някои неща, затова разследваме, но то не е по моята част. И този вариант се разглежда. Лично аз мисля, че сами са откраднали микробуса. Защо им е да рискуват да се свързват с още някой?

— Да — неохотно се съгласи майорът. Колата вече беше проверена от специалистите по съдебна медицина от щатската и федералната полиция. Не се намери нито един отпечатък от пръсти. Микробусът е бил внимателно почистен, дори и декоративните копчета на дръжките за сваляне на прозорците. Специалистите не намериха нищо, което може да ги насочи към престъпниците. В момента във Вашингтон анализираха мръсотията и нишките, почистени с прахосмукачка от килима на колата, но този вид улики даваха надеждни резултати само във филмите. Ако хората са били достатъчно прозорливи да почистят фургона, то те почти сигурно ще бъдат и достатъчно предвидливи, за да изгорят дрехите си. Но всичко трябваше да се проверява, защото дори и най-предвидливите понякога допускат грешки.

— Има ли новини от отдела по балистика? — попита майорът, като зави по булевард „Роу“.

— Мисля, че ни чакат. — Бяха намерили двадесетина деветмилиметрови гилзи, съответстващи на двата необезформени куршума от поршето и на третия, преминал през гърдите на Фонтана и заседнал в задната седалка на смазаната му кола. Те бяха изпратени директно в лабораторията на ФБР във Вашингтон за анализ. Уликите щяха да покажат на лаборантите, че оръжието е автоматично — това вече се знаеше, — но те можеха да установят и типа му, което все още не беше известно. Гилзите бяха белгийски, от Fabrique Nationale в Лиеж. Може би ще успеят да определят и номера на партидата, но тази фабрика произвеждаше годишно милиони такива куршуми, които бяха експедирани и реекспедирани по целия свят, така че тази нишка беше доста ненадеждна. Много често подобни пратки просто изчезваха поради лоша или — обратното — изпипана счетоводна работа.

— Известно ли е колко са групите от чернокожи, които имат връзки с тези типове от АОЪ?

— Нито една — отговори Капитано. — Това е нещо, което ние ще трябва да установим.

— Прекрасно.

Когато Райън пристигна у дома си, на пътя пред гаража беше спряла немаркирана полицейска кола и джип на щатската полиция. ФБР не разпитваха дълго Джек. Не беше трудно да се потвърди, че той просто не е знаел нищо за опита за нападение над семейството му и над него.

— Имате ли някаква представа къде са те? — попита накрая той.

— Проверяваме летищата — отговори агентът. — Ако тези типове наистина са толкова отракани, колкото изглежда, отдавна трябва да са си заминали.

— Отракани са — кисело отбеляза Райън. — Ами какво става с оня, когото заловихте?

— Мълчи като риба. Разбира се, сега си има адвокат, който го инструктира да си затваря устата. На адвокатите може да се разчита за подобни съвети.

— Адвокатът откъде е изпратен?

— От службата за обществена защита. Не забравяйте, че такова е правилото. Задържиш ли някого за определено време, той трябва да има адвокат. Но не мисля, че това има някакво значение. Вероятно оня не говори дори и с адвоката. Прибрали сме го за нарушение на щатския закон за притежание на оръжие и на федералните емигрантски закони. Заминава си за Великобритания веднага щом документите му станат готови. Може би след седмица-две. Зависи дали адвокатът няма да оспори нещата. — Агентът затвори бележника си. — Човек никога не знае. Може би ще проговори, но не разчитаме на това. Англичаните казват, че не е от най-умните. Той е ирландската версия на уличния главорез — много го бива е оръжията, но е малко бавен в мисловните процеси.

— Е, ако той е тъп, то защо…

— Защо го бива в това, което прави ли? Колко умен трябва да бъде човек, за да убие някого? Кларк притежава социопатична личност. Той е безчувствен. Има такива хора. Те не считат другите около себе си за реални. Гледат на тях като на предмети, а след като са предмети, то каквото и да им се случи, е маловажно. Веднъж срещнах един платен убиец, който беше очистил четирима души — или поне за толкова знаем — и доколкото разбирам, направил го е, без да му мигне окото, но плака като дете, когато му казахме, че е умряла котката му. Такива хора дори и не разбират защо ги пращат в затвора. Наистина не разбират — заключи той. — От тях трябва да се боим.

— Не — каза Райън. — Трябва да се боим от хората с мозък, хората, които вярват в това, което правят.

— Аз още не съм попадал на някой от тях — призна си агентът.

— Аз съм. — Джек го изпрати до вратата и погледа как той си тръгва. Къщата беше празна и тиха без Сали, която вечно тичаше наоколо, без телевизора, без разказите на Кати за приятелите й в болницата. Райън се разхожда безцелно в продължение на няколко минути, сякаш очакваше да намери някого. Не искаше да седне, защото така щеше да признае, че е самотен. Отиде в кухнята и започна да си приготвя напитка. Щеше да е по-добре да поддържа съзнанието си бодро. Накрая вдигна телефонната слушалка и набра един номер.

— Да — отговори един глас.

— Адмирале, Джек Райън се обажда.

— Разбрах, че момичето ще се оправи — каза Джеймс Гриър. — Радвам се да чуя това, синко.

— Благодаря, сър. Управлението ангажирано ли е с този случай?

— Линията не е секретна, Джек — отговори адмиралът.

— Искам да дойда при вас — каза Райън.

— Бъди тук утре сутринта.

Райън затвори телефона и отиде да потърси куфарчето си. Отвори го и извади автоматичния си пистолет „Браунинг“. След като го постави на кухненската маса, извади пушката си и принадлежностите за почистване. Прекара следващия час в почистване и смазване най-напред на пистолета, а после и на пушката. Когато остана доволен, зареди и двете.

Тръгна за Ленгли в пет часа на следващата сутрин. Райън беше успял да поспи още четири часа, преди да изпълни обичайния утринен ритуал с кафето и закуската. Тръгна рано и това му позволи да избегне най-натовареното движение, въпреки че магистралата „Джордж Вашингтон“ никога не беше напълно свободна от коли, тъй като правителствените служители постоянно се движеха към и от службите, които винаги оставаха нащрек в по-голяма или по-малка степен. След като влезе в сградата на ЦРУ, си помисли, че всеки път, когато се е обаждал, адмирал Гриър е бил тук. „Е — помисли си той, — това е нещо, на което мога да разчитам на този свят.“ Един офицер от охраната го заведе до седмия етаж.

— Добро утро, сър — каза Джек, когато влезе в стаята.

— Изглеждаш по-добре, отколкото очаквах — отбеляза заместник-директорът.

— Това е само илюзия, но не мога да реша проблема си, ако се крия в ъгъла, нали? Можем ли да разговаряме за това, което става?

— Твоите ирландски приятели привличат много внимание. Самият президент иска да се предприемат действия по този въпрос. Никога не сме имали международни терористи, дошли да си играят в страната ни — или поне не е стигало до пресата — тайнствено каза Гриър. — Сега този случай с от първостепенна важност. За него се отпускат много средства.

— Искам да участвам — каза просто Райън.

— Ако мислиш, че можеш да бъдеш част от някоя акция…

— Не съм толкова глупав, адмирале.

Гриър се усмихна на по-младия мъж.

— Радвам се да видя това, синко. Знаех си, че си умен. Е, какво искаш да направиш за нас?

— И двамата сме наясно, че лошите са част от мрежата. Данните, които ми дадохте да разгледам, бяха доста ограничени. Очевидно е, че ще се опитвате да събирате данни за всички групи, за да попаднете на улики за АОЪ. Може би аз ще мога да съм ви от помощ.