Чтение онлайн

В този дух беше и най-мрачната им служебна шега: пациентите им пристигаха с изпочупени тела и повечето от тях си отиваха възстановени, но лекарите и сестрите, които идваха тук на работа с огромна енергия и високи лични идеали, често пъти си тръгваха отпаднали духом. Голямата ирония в професията му беше, че успехите пораждат очаквания за още по-големи успехи; неуспехът в тази изтощителна медицинска специалност можеше да навреди на лекаря почти толкова, колкото и на пациента. Шапиро беше достатъчно циничен, за да проумее хумора в това.

Хирургът прочете за втори път листа, който апаратът за анализ на кръвта беше изплюл преди минутка, и го върна на сестрата стажантка. Тя го прикачи към картона с диагнозата на детето и седна, като приглади сплъстената коса, подаваща се над кислородната маска.

— Баща й е долу. Намери някой да те смени тук и слез да му кажеш. Аз се качвам горе да изпуша една цигара. — Шапиро напусна интензивното отделение, взе си палтото и започна да рови в джобовете му за цигари.

Бавно отиде до пожарното стълбище в дъното на коридора и уморено изкачи шестте етажа до покрива. „Господи — мислеше той, — колко съм скапан само!“ Покривът беше равен, покрит е асфалт и чакъл, с накацали ултракъсовълнови антени за комуникационната мрежа. Имаше и няколко изхода за кондензаторите на климатичната инсталация. Шапиро запали цигарата на завет под стълбището, като се наруга, че не може да се откаже от този отвратителен навик. Замисли се, че и той, както повечето му колеги, никога не виждаха вредните последици от тютюнопушенето. Повечето от пациентите им бяха твърде млади, за да страдат от хронични заболявания. Нараняванията им бяха в резултат на чудесата на технократското общество: автомобили, мотоциклети, огнестрелни оръжия и промишлени машини.

Шапиро отиде до ръба на покрива, облегна крак на парапета, сякаш е релса в някой бар, и издуха дима във въздуха на ранното утро. Лекият ветрец го поде и разсея, докато стигне до покривните светлини. Лекарят протегна врата и уморените си ръце. Нощният дъжд беше отмил от небето обикновената пушилка и в тъмното се виждаха предутринните звезди.

Особения акцент Шапиро имаше от миналото си. Беше прекарал ранното си детство в района Уилямсбърг на Ню Йорк. Беше син на равин, който отведе семейството си в Южна Каролина. Бари беше учил в добри частни училища, но когато завърши, говореше със смесица от южняшкия провлечен говор и нюйоркската насмешлива интонация. Акцентът му се влоши още и от прерийното наречие на Тексас, където следва медицина в университета в Бейлър. Баща му беше начетен човек, който често пъти изнасяше лекции в университета на щата Южна Каролина в град Колумбия. Специалност на експерта по американска литература от XIX век беше Едгар Алън По. Бари Шапиро ненавиждаше По. Писателят на смъртта и перверзните, така го наричаше, когато станеше дума за него. С изненада беше узнал, че По е починал в Балтимор преди много години, след като заспал пиян в една канавка, и че домът му се намира само на няколко пресечки от университетския болничен комплекс и представлява нещо като храм на местните литератори.

Струваше му се, че всичко, свързано с По, е мрачно и извратено, вечно чакащо неизбежната смърт, която беше личният враг на Шапиро. Започнал беше да мисли за По като олицетворението на този враг, понякога победен, понякога не. Шапиро не говореше за това с болничния психоаналитик, който също наблюдаваше отблизо персонала, но сега, когато беше сам, гледаше на север към къщата на По.

— Кучи син — прошепна той. Каза го на себе си. На По. На никого. — Кучи син! Този път няма да стане. Не и сега. Този път хората ще се върнат у дома.

Хвърли цигарата и проследи как оранжевата светлина на връхчето й пада към блестящата празна улица. Тръгна към стълбите. Време беше да се прибере и да спи.

16.

ЦЕЛИ И ПАТРИОТИ

Като повечето професионални офицери майор Роби Джексън не виждаше много полза от пресата. По ирония на съдбата Джек много пъти се беше опитвал да му обясни, че греши, защото пресата има толкова значение за запазването на демокрацията, колкото и военноморските сили. Сега гледаше как репортерите обсаждаха приятеля му с въпроси, вариращи от пълно безсмислие до нахална интимност. Защо трябва всеки да знае какви тревоги изпитва Джек за състоянието на дъщеря си? Какво би чувствал всеки нормален човек, ако детето му се намира на ръба на смъртта — трябваше ли да се дават обяснения за тези чувства? Откъде може да знае Джек кой е стрелял — щом полицията не е наясно, как би могъл да знае той?

— А вие как се казвате? — запита го накрая една репортерка. Той каза името и званието си, но не спомена номера на поделението.

— Какво правите тук? — настоя тя.

— Приятели сме. Докарах го тук. — „Тъпа крава“.

— И какво мислите за всичко това?

— Какво смятате, че мисля? Ако дъщеричката на ваш приятел се намира там горе, какво, по дяволите, бихте си мислили вие?

— Знаете ли кой го е направил?

— Аз си изкарвам хляба с пилотиране на самолети. Не съм полицай. Питайте тях.

— Те не казват нищо.

Роби се усмихна тънко:

— Е, едно на нула за добрите. Госпожо, защо не оставите човека на спокойствие? Ако вие изживявахте това, което му се падна на него, смятате ли, че ще ви се иска да сте заобиколена от половин дузина непознати, които ви задават толкова въпроси?

— Вижте, майоре, знаем, че жена му и дъщеря му са били нападнати от терористи…

— Кой казва това? — настоя Джексън.

— Кой друг би го направил? Вие за глупаци ли ни смятате? — Роби не отговори на този въпрос. — Това е нещо голямо. Първото нападение от чуждестранна терористична група на американска земя, ако не грешим. Това е важно. Хората имат правото да знаят какво се е случило и защо — каза репортерката с благоразумен глас.

„Права е“ — неохотно призна пред себе си Роби. Това не му харесваше, но тя беше права. По дяволите.

— Ще ви накарам ли да се почувствате no-доволен, като ви кажа, че имам дете на нейната възраст? Момче е — каза тя. Всъщност репортерката, изглежда, му съчувстваше.

Джексън се помъчи да намери нещо неприятно в нея.

— Отговорете ми на следното: ако имате възможност да интервюирате тези хора, бихте ли го сторили?

— Това ми е работата. Нужно е да знаем откъде идват.

— Там, откъдето идват, госпожо, убиват хората за развлечение. Това е част от играта им. — Роби си припомни някои от разузнавателните доклади, които беше виждал по време на пребиваването си в Източното Средиземноморие. — Това се случи преди две години. Но не сте го чули от мен, нали?

— Остава си между нас — тържествено каза тя.

— Бях на самолетоносач близо до Бейрут. Имахме разузнавателни сведения…и снимки на хора от Европа, които идваха със самолети в страната, за да убиват. В по-голямата си част хлапаци и трябва да са били от заможни семейства, ако се съди по дрехите им. Няма майтап, истина си е, виждал съм шибаните снимки. Събрали се с някакви откачени, намерили оръжие и започнали да стрелят напосоки, просто за майтап. Стреляли са от високите хотели и от служебни сгради по улиците. С бойна пушка човек може да улучи цел от хиляда метра. Помръдне ли се нещо — бум, застрелват го с автоматичен огън. След това си отишли у дома. Убивали са хора за развлечение! Може би някои от тях са станали истински терористи, не зная. Гадна история беше и не можеш лесно да забравиш такова нещо. За такива хора става дума и сега, нали разбирате? И хич не ми пука за гледната им точка, госпожо! Когато бях момче в Алабама, имахме проблеми с хора като тези, ония задници от ку-клукс-клан. И за тяхната гледна точка пет пари не давам. Единственото хубаво нещо на ку-клукс-клан беше, че са идиоти. Терористите, които се мотаят наоколо, са много по-добри. Може би това ги прави по-приемливи във вашите очи, но не и в моите.

— Онези неща в Бейрут никога не са стигали до вестниците — каза репортерката.

— Зная със сигурност, че един репортер го е видял. Може би е смятал, че никой няма да му повярва. Аз не зная дали бих повярвал, ако не бяха снимките. Но съм ги виждал. Давам ви думата си, госпожо.

— Какви снимки?

— Това не мога да ви кажа — но бяха достатъчно добри, за да се виждат лъскавите им младежки лица. — Снимките бяха направени от американски и израелски разузнавателни самолети.

— И какво направихте вие?

— Ако можете да уредите онези копелета да бъдат събрани на едно място, аз смятам, че ние и морските пехотинци ще можем да измислим нещо — отговори Роби. Думите му изразяваха желанието на всички професионални войници по света. — Даже накрая бихме могли да поканим и вас, журналистите. Кои са тези, по дяволите? — В стаята влязоха двама души.

Джек беше твърде изморен, за да може напълно да се концентрира. Вестта, че Сали е извън непосредствена опасност, сне огромна тежест от раменете му и сега той очакваше да види жена си, която скоро щеше да бъде преместена в обикновена болнична стая. Седящият на няколко метра от него Уейсън, офицерът от британските сили за сигурност, наблюдаваше репортерите е неприкрито презрение, като отказваше дори да каже името си на онези, които го питаха за това. Полицаите от щатската полиция не можеха да изгонят репортерите, въпреки че болничният персонал категорично отказа да допусне телевизионно оборудване и удържаха на думата си. Постоянно повтарящият се въпрос беше: „Кой го е направил?“ Джек каза, че не знае, макар да мислеше, че знае. Навярно това бяха хората, за които беше решил да не се притеснява.