Чтение онлайн

Експериментът успял. Отделили слънчеви неутрино. Но те били много малко на брой. Трябвало да са три или четири пъти повече, отколкото успяла да улови мощната апаратура.

Явно нещо не било наред и през 1970-те случаят «Липсващите неутрино» се превърнал в голям научен скандал. Проверявали и препроверявали експеримента… но винаги с един и същ неразгадаем резултат.

Към края на двадесетия век астрофизиците били принудени да приемат едно обезпокояващо заключение, макар че тогава все още никой не съзнавал пълния му смисъл.

Нищо грешно нямало в теорията, нито в апаратурата. Бедата била вътре в самото Слънце.

Първото секретно заседание в историята на Международния съюз на астрономите се състояло през 2008-а година в гр. Аспин, Колорадо, недалеч от мястото, където бил осъществен първият експеримент, проведен по-късно в още десетина страни. Седмица по-късно брой 55/08 на «Специалния бюлетин» на МСА преднамерено с обикновеното заглавие «Някои наблюдения върху слънчевите реакции» бил разпространен по всички правителства на Земята.

Човек би могъл да си помисли, че известие (информация все пак изтекла) за приближаването на Края на света би предизвикало голяма паника. В действителност обаче всеобщата реакция била: в първия момент — слисано мълчание, после повдигане на рамене и връщане към обичайните ежедневни задължения.

Малко правителства са гледали някога по-далече от следващите избори, малко хора са се замисляли за живота на поколенията след собствените си внуци.

Освен това… астрономите може и да грешат…

Макар и осъдено на смърт, денят на екзекуцията на човечеството все още не бил определен. Слънцето нямало да избухне през следващите хиляда години, а кой би могъл да скърби за четиридесетото поколение след него!?

Нито една от двете луни не бе изгряла, когато колата, в която бяха Брант, Уолдрън, съветникът Симънс и двама от по-възрастните жители, пое по най-използувания път на Тарна. Както обикновено, Брант шофираше леко и уверено, въпреки че все още хапеше устни, уязвен от смъмрянето на кметицата. Фактът, че тя сякаш случайно бе отпуснала пълната си ръка върху голите му рамене, съвсем не подобряваше нещата.

Но спокойното великолепие на нощта, приспивният ритъм на палмите, люлеещи се отмерено в движещото се ветрило от светлините на фаровете, бързо възстановиха доброто му настроение. А как иначе? Нима може да допусне толкова незначителни лични чувства да нарушат изключителността на това историческо събитие.

След десет минути щяха да бъдат на Площадката на първото кацане — началото на историята им. Какво ли ги очакваше там? Само едно бе сигурно — гостенинът се бе насочил към все още действуващия фар на древния кораб-разселник. Знаеше накъде да се ориентира, значи би трябвало да е от някоя друга човешка колония в тая част на пространството.

Да, но от друга страна — изведнъж тревожна мисъл прониза Брант, — който и да е, всяко нещо би могло да открие маяка, сигнализиращ на цялата Вселена, че някога оттук е минал Разумът. Той си спомни, че преди няколко години бе поставян въпросът за преустановяване на сигнализирането, като обосновката бе, че излъчването не почива на никакво полезно основание и че евентуално може да причини вреда. Тогава с малко мнозинство предложението бе отхвърлено по причини по-скоро сантиментални и емоционални, отколкото логични. Таласа може би скоро ще съжали за това решение, но, разбира се, вече бе прекалено късно да се предприема каквото и да е.

Съветникът Симънс, протегнал се от задната седалка, тихо шепнеше на Уолдрън:

— Хелга — Брант за пръв път го чуваше да се обръща към нея с малкото й име, — мислиш ли, че ще можем да се разбираме все пак? Толкова бързо се развива роботолингвистиката, знаеш…

Уолдрън не знаеше, но умееше да скрива невежеството си.

— Това е най-малкият проблем. Да изчакаме да се появи. Брант, може ли да караш малко по-бавно! Бих искала да стигна там жива.

Скоростта, с която се движеха по този толкова познат път, бе съвсем безопасна, но Брант послушно намали на четиридесет клика. Помисли си, че тя се опитва да отложи мига на конфронтацията; това е огромна отговорност — да се изправиш пред едва втория в историята на тая планета космически кораб, идващ от неизвестното пространство. Цяла Таласа наблюдава!

— Кракан! — изруга един от пътниците на задната седалка. — Някой носи ли камера?

— Късно е да се връщаме — откликна съветник Симънс. — Във всеки случай много време ще има за снимки. Не вярвам да кажат «Здрасти» и да отлетят…

В гласа му определено се чувствуваше тиха истерия, но Брант не го винеше за това. Нима знаеше някой какво ги очаква там, току зад билото на следващото възвишение.

— Ще ви докладвам веднага, щом разберем нещо, господин президент — говореше кметица Уолдрън по радиотелефона.

Унесен в мислите си, Брант не бе забелязал повикването. За пръв път в живота си съжаляваше, че не бе учил повече история.

Разбира се, той добре познаваше основните факти — всяко дете на Таласа израстваше е тях. Знаеше как с безмилостното изнизване на вековете диагнозите на астрономите ставали все по-убедителни, датата на техните прогнози — все по-точна. През 3600-на, плюс или минус 75, Слънцето трябвало да стане Нова [1]

Не много голяма, но достатъчно…

Древен философ е казвал някога, че човек го овладявало чудно спокойствие, когато узнавал, че ще бъде обесен с настъпването на утрото. Нещо подобно се случило с човечеството през последните години на четвъртото хилядолетие. Ако е имало единствен миг, в който човешкият род най-после да е осъзнал истината със смирение и твърдост едновременно, то той е бил онзи миг през декемврийската нощ на 2999-а, в който започнала да тече първата минута на 3000-та. Никой от тези, които видели появата на първата цифра «3», не можел да не си помисли, че никога няма да има «4».

Все пак оставало още половин хилядолетие. Много можело да се направи от тридесетте поколения, които все още щели да живеят и умират на Земята, така както живеели измирали дедите им преди тях. Най-малкото, те поне можели да съхранят знанията на човешкия род и най-големите постижения на изкуството му.

Още в самото утро на космическата епоха първите автоматизирани сонди, конто напускали Слънчевата система, носели записи на музика, послания и картини, в случай че бъдат срещнати от други изследователи на Космоса. И въпреки че не била открита и следа от друга цивилизация в нашата Галактика, дори и най-големите песимисти вярвали, че там някъде, сред милиардите други вселени, простиращи се докъдето погледът на най-мощния телескоп стигал, не можело да няма разум.