Чтение онлайн

— От научни амбиции ли?

Той сбърчи лице.

— Опитът показва, че след четирийсетгодишна възраст човек не постига първокласни резултати. В повечето случаи не е така, разбира се. Много велики открития са били направени на преклонна възраст. Но общо взето, да, просто усещаш, че способностите ти се изплъзват. Предполагам, че е така и при композиторите. Когато си млад, идеите ти извират отвсякъде, а… а когато си по-стар, ставаш по-улегнал.

— Тези съобщения във времето, с които се занимавате с Джон, сигурно изглеждат вълнуващи. В това има огромни възможности.

Грег просия.

— Да, действително има шанс. Ето ти горещ проблем и наоколо няма никой, освен мен, който да се рови в него. Ако не бяха затворили повечето от катедрите по приложна математика и теоретична физика, щеше да е пълно с умни младежи.

Марджъри продължи да се отдалечава от останалите гости към влажните зелени гъсталаци, които образуваха градината й.

— Исках да питам някой, който знае — започна тя с нотка на неувереност, — какво точно е този тахион на Джон. Искам да кажа, той ми го обясни, но се страхувам, че образованието ми по история на изкуството не ми помогна особено да го разбера.

Грег замислено сключи ръце зад гърба си и се втренчи нагоре в небето. Марджъри забеляза в него още една внезапна промяна — изражението на лицето му стана разсеяно, сякаш се взираше в някаква упорита вътрешна загадка. Той продължаваше да гледа, като че ли не осъзнаваше неловко проточилото се мълчание. В небето тя видя някакъв самолет, който описваше дъга, а зелената му опашка леко потрепваше. Изпита странно неспокойно чувство. Самолетът оставяше димна следа като студено сребро върху тъмносивото небе.

— Според мен, най-трудното е да се открие — започна Грег, сякаш мислено съчиняваше статия, — защо свръхсветлинната скорост на частиците трябва да е свързана с времето.

— Да, точно така. Джон винаги говори за това — най-различни неща за приемници и фокусиране.

— Късогледството на човек, който трябва да накара проклетото нещо наистина да заработи. Разбираемо е. Добре, вижте, нали си спомняте какво е доказал преди век Айнщайн — че светлината е своего рода граница на скоростта?

— Да.

— Е, безумното популярно обяснение на относителността е… — тук той вдигна вежди, сякаш за да затвори в очевидни, презрителни кавички следващата фраза, — че „всичко е относително“. Безсмислено твърдение, разбира се. По-сполучливият съкратен вариант гласи, че във вселената няма привилегировани наблюдатели.

— Дори физиците ли не са привилегировани?

Грег се усмихна на шегата.

— Особено физиците, тъй като ние знаем какво става. Въпросът е, че Айнщайн е доказал, че двама души, които се движат един спрямо друг, не могат да се съгласят дали две събития се случват по едно и също време. Това се дължи на факта, че светлината стига от събитията до двамата за ограничено време и че времето е различно за всеки човек. Мога да ви покажа няколко прости формули…

— О, недейте, наистина — засмя се тя.

— Съгласен. В края на краищата, това е парти. Въпросът е, че тук съпругът ви се е натъкнал на някаква едра риба. Експериментът му с тахионите в известен смисъл прави крачка напред от идеите на Айнщайн. Откритието, че частиците се движат по-бързо от светлината, означава, че онези двама движещи се наблюдатели няма да се съгласят кое събитие се е случило първо. Точно затова се обърква чувството за време.

— Но естествено, трудността е само при свързването. Проблем с тахионовите лъчи и така нататък.

— Не, напълно грешите. Въпросът е фундаментален. Вижте, „светлинната бариера“, както е била наречена, ни е държала във вселена с объркано чувство за едновременност. Но поне сме можели да кажем в каква посока тече времето! Сега не сме в състояние да сторим дори това.

— А като използваме тези частици? — колебливо попита Марджъри.

— Да. Според нас, те рядко се срещат в природата, затова преди това не сме виждали ефектите от тях. Но сега…

— Няма ли да е по-вълнуващо да построим тахионов космически кораб? Да пътуваме сред звездите?

Той яростно поклати глава.

— В никакъв случай. Единственото, което прави Джон, са потоци от частици, а не твърди предмети. При това как ще се качите на космически кораб, който минава покрай вас по-бързо от светлината? Идеята е безсмислена. Не, действителното значение тук са сигналите, цял нов клон от физиката. И аз… аз имам късмета да работя върху това.

Марджъри инстинктивно протегна длан и го потупа по ръката в изблик на беззвучна радост при последното изречение. Беше приятно да види човек, изцяло потънал в нещо извън самия него, особено в последно време. При Джон бе същото, разбира се, но някакси по-различно. Неговите емоции се заглушаваха в манията му по уредите и в някакво вътрешно вълнение, едва ли не непокорен гняв към вселената задето крие своите тайни. Навярно тук бе разликата между това само да мислиш за експерименти като Грег и наистина да трябва да ги правиш. Сигурно, когато ръцете ти са изцапани, е по-трудно да вярваш в суровата математическа красота.

Към тях приближи Джеймс.

— Грег, имаш ли някаква информация за политическите настроения във Вашингтон? Чудех се…

Марджъри разбра, че мигът между нея и Грег е приключил, и се отдалечи, като оглеждаше геометрията на гостите си. Джеймс и Грег потънаха в политически разговор. Грег незабавно превключи темата. Двамата бързо обсъдиха постоянните стачки и Профсъюзният съвет отнесе по-голямата част от вината. Джеймс попита кога американското правителство може отново да открие стоковата борса. Джон неловко се мотаеше наоколо. Колко странно, помисли си Марджъри, един мъж да е толкова неспокоен в собствения си дом. По набръчканото му чело тя разбираше, че съпругът й се колебае дали да се присъедини към двамата мъже. Той не знаеше нищо за стоковата борса и я презираше като форма на хазарт. Марджъри въздъхна и се смили над него.

— Джон, ела и ми помогни, моля те. Отивам да подредя първото блюдо на масата.

Той с облекчение се обърна и я последва в къщата. Тя провери нашарения сив пастет и сложи в чиниите спирали от моркови и маруля от зеленчуковата си градина. Джон й помогна да нареди парчетата масло и филийките домашно изпечен хляб, после предпазливо отвори няколко бутилки от домашното й вино.

Марджъри тръгна сред групичките разговарящи хора и с весели подканващи подвиквания ги подбра към масата. Чувстваше се съвсем като овчарско куче — вървеше отзад и подтикваше онези, които бяха стигнали до някакъв интересен въпрос и бяха престанали да се движат към къщата. На масата, украсена с цветя от градината и с индивидуални свещи, изкусно завити в салфетките, се разнесоха тихи одобрителни възклицания. Марджъри нареди гостите на местата им — Джан до Джеймс, тъй като изглежда се разбираха добре. Грег седна до Хедър, която като че ли бе малко нервна от това.

— Марджъри, ти си истинско чудо — заяви Хедър. — Този пастет е великолепен. И това е домашен хляб, нали? Как си успяла да се справиш с режима на електричеството и всичко останало?

— За Бога, да. Не е ли ужасно? — възкликна Грег. — Имам предвид режима на електричеството — бързо прибави той. — Пастетът е отличен. И хлябът е чудесен. Но да имаш електричество само по четири часа дневно — невероятно. Не знам как живеете така, хора. — И разговорът се разпадна в многобройни обяснения: „Това е експериментална мярка, нали разбирате?“… „мислите ли, че ще продължи дълго?“… „прекалено много несправедливости“… „фабриките получават електричество, разбира се“… „непостоянно работно време“… „страдат само стари нещастници като нас“… „бедните не ги е грижа, нали?“… „щом могат да отворят консерва боб и шише бира“… „богатите, които имат всички онези електрически джунджурии, дето“… „затова режимът ще бъде отменен“… „просто върша всичко едновременно — прането, чистенето и… между десет и дванайсет и вечерно време“… „следващия месец ще стане още по-зле, когато часовете отново се променят“… „в Източна Англия ще е както сега в централните райони: от дванайсет до два и от осем до десет“…