Чтение онлайн

— Не, естествено. Но в този случай се довери на преценката ми. Това е точно вида загадка, каквато „Физикъл Ривю Летърс“ ще публикува. И ще помогне за подновяването на стипендията.

Гордън поклати глава.

— Според мен е сигнал.

— Гордън, тази година ще разглеждаме положението ти в катедрата. Можем да те направим старши асистент. Бихме могли дори да те издигнем до доцент.

— Нима? — Лейкин не беше споменал, че освен това биха могли да му дадат, както го наричаха бюрократите, „срочно назначение“.

— Една солидна статия във „Физикъл Ривю Летърс“ придава голяма тежест.

— Ъ-хъ.

— А ако експериментът ти в крайна сметка не доведе до нищо, страхувам се, че за съжаление няма да имам какво да представя в твоя подкрепа.

Гордън погледна Лейкин, като знаеше, че няма какво повече да се каже. Чертата беше теглена. Професорът със сдържана енергия се облегна назад на стола си и хвърли поглед към него, за да провери въздействието на думите си. Ризата му от „Бан-Лон“ очертаваше атлетични гърди, а трикотажните му панталони прилепваха върху мускулести крака. Беше се приспособил добре към Калифорния, излизаше често на приветливото слънце и бе усъвършенствал бекхенда си. Изминал бе дълъг път от тесните, мрачни лаборатории в МТИ. На Лейкин му харесваше тук и искаше да се наслаждава на лукса да живее в богаташки град. Би се борил, за да запази положението си — искаше да остане тук.

— Ще помисля по въпроса — безизразно каза Гордън. До здравата фигура на Лейкин се чувстваше напълнял, блед и тромав. — И ще продължа да записвам данни — довърши той.

На връщане от Линдбърг Фийлд Гордън водеше разговор на безопасно неутрални теми. Майка му дрънкаше за съседи на Дванайсета улица, чиито имена той не помнеше, още по-малко сложните им семейни разправии, техните бракове, раждания и смърти. Майка му смяташе, че той веднага ще схване значението на факта, че семейство Голдбърг най-после купило място в Маями и че ще разбере защо синът им Джереми предпочел да отиде в Нюйоркския университет, а не в „Йешива“. Всичко това беше част от огромната сапунена опера на живота. Всеки елемент имаше своето значение. Някои щяха да получат отреденото наказание. Други, след много страдания, накрая щяха да бъдат възнаградени. В случая на майка му, той очевидно бе достатъчно възнаграден, поне през този живот. Тя ахкаше на всяко чудо, което се мернеше пред тях в сгъстяващия се сумрак, докато се носеха по Шосе 1 към Ла Хола. Палмови дървета, които растяха точно до пътя без ничия помощ. Белият пясък на Мишън Бей, безлюден и чист. Тук нямаше Кони Айлънд. Нито пълни с народ тротоари. Океански изглед от Маунт Соледад, който изчезваше в синята безкрайност, вместо сива гледка, губеща се в хаоса на Ню Джърси. Майка му се впечатляваше от всичко — напомняше й за онова, което хората разказваха за Израел. Баща му бе ревностен ционист и редовно даваше своята лепта за осигуряването на родната земя. Гордън беше сигурен, че тя все още продължава да го прави, макар никога да не бе молила него за това — може би чувстваше, че се нуждае от цялата си заплата, за да се държи на професорското си положение. Е, това беше вярно. В Ла Хола бе скъпо. Но Гордън се съмняваше, че сега изобщо би дал нещо за, традиционните еврейски каузи. Преместването от Ню Йорк беше скъсало връзката му с всички онези глупости за закони на хранене и талмудски истини. Пени му бе казала, че не й прилича много на евреин, но той знаеше, че момичето просто не разбира нищо. Земята на белите англосаксонци, в която беше отраснала, не я бе научила на прозорливост. Все пак повечето хора в Калифорния бяха също толкова невежи и това устройваше Гордън. Не обичаше непознатите да си съставят мнение за него още преди да му стиснат ръката. Освобождаването му от нюйоркското клаустрофобично еврейско обкръжение беше една от основните причини да дойде в Ла Хола.

Почти бяха стигнали до дома му и обръщаха по Наутилус стрийт, когато майка му прекалено небрежно подхвърли:

— Тази Пени, трябва да ми кажеш нещо за нея, преди да ми я представиш, Гордън.

— Какво има за казване? Тя е калифорнийско момиче.

— Какво означава това?

— Играе тенис, скита се из планините, пет пъти е била в Мексико, но никога по на изток от Лас Вегас. Дори кара сърф. Опита се да научи и мен, но аз първо искам да си оправя формата. Правя си упражненията от Канадските военновъздушни сили.

— Звучи много добре — със съмнение отбеляза тя. Гордън й запази стая в мотел „Сърфсайд“, недалеч от жилището си и после я откара вкъщи. Влязоха в стая, изпълнена с мириса на кубинското ястие, което Пени се беше научила да готви от някогашната си латиноамериканска съквартирантка. Тя се появи откъм кухнята, като развързваше престилката си — приличаше на домакиня повече, отколкото Гордън можеше да си спомни някога да я е виждал. Значи въпреки възраженията му, Пени все пак малко преиграваше. Майка му бе темпераментна и ентусиазирана. Тя се засуети в кухнята да помогне със салатата, провери гозбата на Пени и занадзърта под капаците на тенджерите. Гордън се зае с ритуала около виното, който тъкмо беше започнал да усвоява. Преди да пристигне в Калифорния той рядко бе опитвал нещо, което да няма вкуса на гроздето „Конкорд“. Сега в килера си държеше запас от „Круг“ и „Мартини“ и разбираше жаргона за „големи носове“ и „пълно тяло“, макар всъщност да не беше сигурен какво означават всички термини.

Майка му дойде от кухнята, бързо и ефикасно нареди масата и попита къде е банята. Гордън й показа. Когато се върна към виното, Пени улови погледа му и му се усмихна. Той й отвърна. Нека нейният „Еновид 4 “ бъде знаме на независимостта.

Когато се върна, госпожа Бърнстейн изглеждаше унила. Походката й беше по-тромава, отколкото си я спомняше Гордън, вечно черната й рокля се бе насъбрала, когато с леко поклащане пресече стаята. Погледът й беше разсеян. Вечерята започна и продължи с разговор, който съдържаше само по-маловажни новини. Братовчедът Ърв започнал търговия някъде в Масачузетс. Чичо Хърб както обикновено печелел добри пари, а сестрата на Гордън — тук майка му направи пауза, сякаш внезапно си бе спомнила, че не трябва да повдига този въпрос — все още се мотаела с някакви смахнати в Гринидж Вилидж. Гордън се усмихна — сестра му, две години по-голяма от него и много по-смела, се грижеше за себе си. Той направи забележка за нейните картини и за това колко време му трябва на човек, за да ги разбере, а майка му се обърна към Пени и попита:

— Предполагам, че вие също се интересувате от изкуство?

— О, да — отвърна Пени. — От европейска литература.

— А какво мислите за новата книга на господин Рот 5 ?

— О — рече Пени, като очевидно се опитваше да спечели време. — Струва ми се, изобщо не успях да я дочета.

— А би трябвало. Тя би ви помогнала много по-добре да разберете Гордън.

— Ъ? — намеси се той. — Какво искаш да кажеш?

— Е, скъпи — с бавен, съчувствен глас заговори госпожа Бърнстейн, — тя може да й даде някаква представа за… е… мисля, че господин Рот е — съгласна ли сте, Пени? — много сериозен писател.

Гордън се усмихна, като се чудеше дали може да си позволи открито да се изсмее. Но преди да успее да отговори каквото и да е, Пени промърмори:

— Като се има предвид, че Фокнър почина през юли, а Хемингуей — миналата година, предполагам, че Рот остава някъде сред стоте най-добри американски романисти, но…

— О, те пишат за миналото, Пени — твърдо я прекъсна госпожа Бърнстейн. — А новата му творба, „По течението“, е пълна с…

В този момент Гордън се отпусна назад и остави мислите си да се носят. Майка му беше подхванала теорията си за възхода и превъзходството на еврейската литература и Пени реагираше точно, както бе предвидил. Теориите на майка му бързо се смесваха в ума й с доказаните факти. В лицето на Пени обаче тя имаше упорит противник, който не би допуснал компромис в името на мира. Той усещаше, че напрежението помежду им нараства. Не можеше да стори нищо, за да попречи. Изобщо не ставаше дума за литературна теория, а за „шикса“ срещу майчина обич. Гордън виждаше как лицето на майка му все повече се напряга. Бръчките в ъгълчетата на очите й, които се дължаха на постоянно примижаване, ставаха по-дълбоки. Можеше да се намеси, но знаеше какво щеше да стане: без да забележи, гласът му постепенно щеше да се усилва, докато внезапно не се превърнеше в хленчене на тинейджър, едва прехвърлил Бар Мицвах. Майка му винаги го предизвикваше да стигне дотам. Е, този път нямаше да се хване в капана.

Гласовете им ставаха по-високи. Пени цитираше книги и автори, а майка му ги разбиваше на пух и прах, уверена, че няколкото лекции във вечерното училище й дават право на сериозно мнение. Гордън довърши храната си, бавно отпиваше от виното, гледаше към тавана и накрая се намеси.

— Мамо, сигурно вече си уморена при тази часова разлика и всичко останало.

Госпожа Бърнстейн млъкна по средата на изречението и озадачено го погледна, сякаш излизаше от транс.

— Просто обсъждаме, скъпи, не е нужно да се тревожиш толкова — усмихна се тя. Пени успя да отвърне с леко изпъване на устата си. Госпожа Бърнстейн пооправи прическата си — пчелен кошер, който не се поддаваше на промяна. Пени се изправи и с тракане вдигна приборите. Потискащото мълчание продължаваше.

— Хайде, мамо. Най-добре да тръгваме.

— Съдовете. — Тя започна да разтребва масата.

— Пени ще се оправи.

— О, добре.

Майка му се изправи, изтупа от блестящата си черна рокля някакви невидими трохички и взе чантата си. После с тежки, все по-забързани стъпки заслиза по външните стълби, като че ли бягаше от недовършена битка. Тръгнаха напряко по малка уличка, която той знаеше. Стъпките им отекваха в мрака. Вълните шепнеха откъм недалечния бряг. Под уличните лампи се носеха и къдреха вълма мъгла.

— Е, тя е различна, нали? — попита госпожа Бърнстейн.

— В какъв смисъл?

— Ами.

— Всъщност, не. — Въпреки това, той знаеше.

— Вие сте… — тя направи жест, сякаш не се доверяваше на думите: преплете средния си пръст около показалеца — така, нали?

— Има ли някакво значение?

— Там, където живеем, има.

— Вече съм голям.

— Можеше да ми кажеш. Да предупредиш майка си.

— По-добре беше първо да се запознаеш с нея.

— Ех ти, учен такъв.