Чтение онлайн

Питърсън накара компютърния секретар да го информира за телефонните обаждания. Телефонът на Кийфър все още даваше заето, а двама негови подчинени му бяха оставили съобщения, които щеше да провери по-късно.

Той се отпусна в креслото и се загледа в стената на кабинета си. Цяла изложба, наистина. Псевдопергаментови грамоти за бюрократично отличие. Негови снимки до различни очарователни общественици с техните неканонични библии. Лидери, усмихващи се към камерата.

На заседанието на комисията тази сутрин имаше достатъчно такива, наред със сериозни биохимици и многобройни метеоролози. Докладите им за разпространението на облаците бяха смущаващи, но неясни. Облаците били нови примери на „биологическа функция на кръстосване“, широко употребяван термин, означаващ взаимовръзки, за които все още не се знае нищо. Очевидно околополярният вихър, който през последните години се бе насочил към екватора, носеше със себе си нещо от региона на цъфтежа. Пренесените от облаците неизвестни биологични фактори бяха унищожили посевите на „Зелената революция“. Освен че носеха еднакво високи добиви, растенията от „Зелената революция“ имаха и еднакви слабости. Ако заболееше едно, разболяваха се всички. Никой не знаеше колко голямо може да е опустошителното въздействие на странните жълто-кафяви облаци. Нещо особено в биоцикъла, но учените все още не бяха решили загадката. Мненията се разцепиха на нерешителни групички. Белгийски биолози спореха с категорични специалисти по природни бедствия, но нито едните, нито другите имаха сериозни аргументи.

Докато прелистваше някакви доклади, Питърсън се замисли какво би могло да означава това. Открития, оценки, спекулативни изчисления, истини от различна величина. Някои бяха написани с натруфените кирилски букви, други със замаха на арабското писмо, трети с типичните азиатски заврънтулки или с четвъртития английски машинопис. Брошурата върху „Erdwisenschaft“ превръщаше човека в незначителна статистическа досада, буболечка, пълзяща в свят, сведен до съществителни и цифри. Понякога Питърсън се смайваше от смесицата на умове в Световния съвет, от енциклопедичната мощ, която излъчваха те. Гласове, порой от гласове. Там беше бясната енергия на германците; суровата и в крайна сметка ограничена логика на la belle France; японците, сега задушаващи се в промишлени излишъци; странно тъжните американци, все още силни, но като застаряващ боксьор, който замахва към вече изчезналите си партньори; бразилците, които сега излизаха на световната сцена и премигваха заслепени от светлината на прожекторите. Преди няколко години беше пътувал до Етиопия, заедно с кудкудякаща група предсказатели на бъдещето от различни националности и бе наблюдавал как сметките им се сблъскват с живота. В прашните клисури от червени скали беше видял хора да нападат и разрушават мравуняци, за да заграбят събраните там житни трохички. Голи жени с цвят на кал и с увиснали торбички вместо гърди се катереха по дърветата мимоза, за да накъсат новоизрасналите листчета за супа. Деца събираха всякакви коренчета, които да дъвчат, за да навлажнят устата си. Дървета, чиято кора бе обелена, оглозгана до корен. Скелети, сухи, бели и лъскави, близо до локви възсолена вода.

Методолозите прогностици бяха пребледнели и бяха извърнали лица.

Като момче беше гледал телевизионните програми на „Нешънъл Джиографик“ и бе започнал да мисли за почти всички митични африкански зверове като за далечни приятели, които си играят някъде на края на света. Лъвове, огромни и лениви. Жирафи с неподвижни шии, галопиращи нейде в далечината. Беше изпитвал към тях онази мечтателна детска обич. Сега те почти бяха изчезнали. Там, в Африка той бе получил ценен урок. Скоро най-голямото същество на планетата щеше да е човекът. Без гигантите човечеството щеше да остане само с плъховете и хлебарките. Сигурно още по-лошо — само със себе си. Този неясен въпрос не беше занимавал футуролозите. Те кудкудякаха за планините от масло на някои места и за глада на други и подкрепяха собствените си рецепти. Обичаха теориите си повече от света. Форестър, който дрънкаше с цифровите си фантазии като с нанизи мъниста. Хайлбрунер, който искаше да натика цялото човечество в затвор, за да има храна за всички. Тинберген, който смяташе, че една добра криза ще оправи нещата. Косолапов, чийто марксистки оптимизъм го караше търпеливо да чака секирата на историята да отсече капитализма, като че ли бедността бе нещо като хрема, а не сериозна болест на цивилизацията. Неговите противници, последователите на Кан, със самонадеяната си увереност, че няколко войни и малко глад няма да попречат за увеличаването на доходите. Ученикът на Шумахер, с неговата плаха вяра, че въглеводородните картели ще решат жилищния проблем. И накрая Ремулото, третият индустриален революционист, който виждаше спасението в звездните ни сателити.

Питърсън си спомни с усмивка, че през 1937 г. Министерството на вътрешните работи на САЩ беше разработило задълбочена прогноза, в която не се споменаваше нищо за атомната енергия, компютрите, радара, антибиотиците и Втората световна война. И все пак сега всички те продължаваха с ограниченото си праволинейно екстраполиране, което, въпреки планината от компютри за доизчистване на цифрите, просто бе нов начин да си глупав по скъпо струващ начин. И изобилстваха от рецепти. Предписваме по-приятелски чувства, виждате ли, и ще се справяме по-добре. За да оцелее сега, Човекът трябва да е по-търпелив, да предпочита перспективните, рационални решения на глобалните проблеми и да изостави отвратителните си стари ирационални търсения за ограничени местни закърпвания. Всички те искаха някакъв блян за бъдещето, излязъл сякаш от трудовете на Лок, природен закон, който да реши едновременно човешките права и задължения. Неписан, но логичен закон. Митологията на стоическото търпение би свършила работа, би ни измъкнала от мизерията. Но кой можеше да предложи такава? Мирянската вяра в техниката се беше насочила към астрологията и дори още по-лошо. Наследниците на Джеферсън гълтаха колкото могат повече свободи и оставяха за потомството изхвърлените отпадъци. Au revoir, Etats-Unis! Провери замъгленото си зрение на вратата. Питърсън погледна към един предмет на стената, който с едновековната си давност беше не на място:

Той се засмя, когато телефонът иззвъня.

— Ало, Иън? — Гласът на Кийфър беше тънък и висок.

— Радвам се да ви чуя — с изкуствено добродушие каза той.

— Не мисля, че след минута ще сте толкова радостен.

— О? — Кийфър не беше реагирал по очаквания шеговит начин, по които обикновено започваше важните разговори.

— Открихме основния процес в цъфтежа на диатомея.

— Добре, значи можете да се справите с него.

— Накрая, да. Проблемът е, че е стигнал прекалено далеч. Процесът навлиза във фаза, в която може да вземе обвивката на планктона и да превърне този материал в истински базирани на пестициди молекули.

Питърсън седеше неподвижно, дълбоко замислен.

— Като религиозно движение — рече той, просто за да каже нещо.

— Ъ?

— Превръща езичниците в апостоли.

— Ами… да. Въпросът е, че именно това го кара да се разпространява толкова бързо. Никога не съм виждал такова нещо. Хората в лабораторията са разтревожени.

— Не могат ли да открият… противоотрова?

— След време, навярно. Но ние нямаме много време. Това е показателен процес.

— С колко време разполагаме?

— Месеци. Остават месеци, докато се разпространи и в другите океани.

— Господи.

— Да. Вижте, не знам колко влияние имате там, но бих искал тези резултати незабавно да бъдат представени на върха.

— Ще направя това, естествено.

— Добре. Току-що получих по електронната поща специализиран доклад. Да ви го прехвърля ли?

— Да. Ето, приемам.

— Добре. Пращам го.

Връзката откри сър Мартин. В облачните формации имаше много малко изпарения от океанската повърхност. Но да предположим, че примесите в цъфтежа могат да превръщат клетъчните обвивки на живите микроорганизми в самите себе си. Тогава дори незначителното количество от това вещество би могло с времето да се разпространи чрез облаците. Транспортирането по въздуха беше бързо. Определено бе много по-бързо, отколкото чрез биологичен контакт на работната повърхност между цъфтежа и живото море.

Питърсън си проби път в сумрака, който доминираше в ресторанта. Или поне се наричаше ресторант — единственото, което можеше да види, бяха хора, седящи по пода. До ноздрите му достигна мирис на тамян и му се прииска да кихне.

— Иън, насам!

Гласът на Лора идваше някъде отдясно. Той тръгна опипом натам, докато не я забеляза, седнала върху възглавници и отпиваща някаква млечна течност със сламка. В помещението се разнасяше ориенталска музика. Още когато тръгваше, знаеше, че е грешка да се среща с момиче, с което е спал, просто защото преживявало някаква криза. Новините от Калифорния и вълнението, което бяха предизвикали в Съвета, го задържаха на бюрото му през цялата нощ. Специалистите бяха изпаднали в истерия. Някои от хората на върха отхвърляха този факт и твърдяха, че специалистите и преди са вдигали паника, а после се е оказвало, че са грешали. Този път Питърсън не бе толкова сигурен, че тази удобна логика е правилна.

— Здравей. Всъщност, бих предпочел да се срещнем в моя клуб. Искам да кажа, че и тук става, но…

— О, не, Иън, исках да те видя на място, което познавам. Не в някой претъпкан мъжки клуб.

— Там всъщност е много приятно, изобщо не е претъпкано. Може да се поразходим, да хапнем нещо леко…

— Исках да ти покажа къде работя.

— Ти работиш тук? — недоверчиво се огледа той.

— Днес е свободният ми ден, разбира се. Но това е работа, борба за независимост!

— А-ха. Независимост.

— Да, нали точно това ми каза да направя. Спомняш ли си? Изнесох се от апартамента на родителите си. Напуснах „Боус & Боус“ и се преместих в Лондон. И си намерих работа. Следващата седмица ще започна курс по актьорско майсторство.

— О. Това е много добре.

От мрака до тях се материализира келнер.

— Бихте ли желали да поръчате, сър?

— А, да. Уиски. И някаква храна, предполагам.

— Имат страхотни ястия с къри.

— Тогава говеждо.

— Съжалявам, сър, нямаме месни блюда.