Чтение онлайн

— Иън! Боже, ти като че ли заминаваш нанякъде. Струва ми се, Сара каза, че си в болница.

Той светкавично реши. Усмихвай се, това е всичко.

— Всъщност, все още съм — започна Питърсън, като в същото време заобиколи ъгъла, където имаше малък стенен гардероб. Трябваше да скрие куфарите, преди да се е появил някой друг. — Започна обаче да се препълва, та си помислих, че е най-добре да не бия на очи. Да отида някъде в провинцията, докато се възстановя, нали разбираш.

— О, Господи, да — отвърна мъжът. — Градските болници са ужасни. Да ти помогна ли с тези неща?

— Не, не, това са просто малко дрехи. — Беше набутал куфарите в гардероба и сега здраво затвори вратата.

— Ние пък търсехме някое място, нали знаеш, където да поостанем малко сами — очаквателно го погледна жената. Бе една от приятелките на Сара, от онези, които той не можеше да си спомни, докато не ги видеше отново. Тя се обърна и посочи нагоре към стълбите, като несъмнено си мислеше, че не му достига въображение и трябва да му се покаже. Погледът й се спря върху оставената отворена врата на спалнята му. — А, там ще е чудесно! Има ключалка, нали?

Питърсън почувства хладен гняв.

— По-скоро си мисля, че там…

— Струва ми се, че няма да се забавим много. Нямаш нищо против, нали? Да, не ти харесва. Не му харесва, Джереми. — Тя сложи крак върху най-долното стъпало и погледна към мъжа с нея, очевидно прехвърляйки му топката.

— Аз… всъщност, бихме ти били много задължени, ако ни окажеш известна помощ, Иън.

Питърсън внезапно почувства, че му е горещо и го обзема слабост. Трябваше да свърши с всичко това, да се освободи. Беше реагирал автоматично на идеята някой да използва спалнята му за някакво си глупаво чукане, но сега осъзна, че е безсмислено. В края на краищата, току-що се бе сбогувал с нея.

— Да, разбирам, вървете спокойно. Нямам нищо против — почти весело успя да каже той.

Двойката му благодари и се заизкачва по стълбите — съзнателно бавно според Питърсън. Той хвърли поглед към гостната и пое няколко дълбоки, пречистващи глътки въздух. Можеше да вземе куфарите и да излезе, без повече коментари, само да…

Сара. Беше го видяла и се приближаваше към него покрай група бъбрещи хора. Тя дръпна някакъв мъж и кимна към Питърсън. Двамата пресякоха квадратните плочки на фоайето като напредващи пионки в игра на шахмат. Офицер и царица в атака, помисли си той. Някак разсеяно забеляза, че жена му е облечена в една от лъскавите си рокли, създание от джунглата с подходящо копринено шалче, завързано на главата и изящно висящо отляво. Погледна към мъжа с нея и хладно се изненада. Беше принц Андрю. За Бога, тя не можеше пак да започва това, нали? Е, вече едва ли имаше значение.

— Иън! Изписаха ли те вече? Прекрасно! — възкликна Сара и го хвана за ръката.

— Само си взимам някои неща. Прехвърлят ме в провинцията. — Той протегна ръка на Андрю. — Добър вечер, сър.

— За Бога, Иън, не трябва да ме наричаш „сър“ тук.

— Анди ни донесе покани за бала по случай коронацията — за онзи, който ще е в тесен кръг. Не е ли мило от негова страна?

— Да, много. Как е брат ви, Андрю?

— О, самият аз не съм го виждал от една седмица. Сега винаги е зает. Щастлив съм, че не съм на негово място. Във всеки случай, той е по-подходящ от всички нас.

— О, сигурен съм, че би се справил великолепно — измърмори Сара.

Андрю поклати глава.

— Не, съмнявам се. Често съм се чудил дали е просто късмет, че той се е паднал наследник, или той е такъв, точно защото е наследникът.

Питърсън потисна шаването на ръцете си и се опита да измисли какво да каже. Разговорът ли беше нереален или просто на него му имаше нещо?

— Той приема работата си много сериозно — учтиво каза Питърсън. — Винаги, когато съм се съветвал с него, се е оказвал прав.

— Има обаче чувство за хумор, нали знаеш — отвърна Андрю, сякаш се извиняваше за сериозността на брат си. После премигна като бухал.

Питърсън разбра, че принцът е пиян — точно до онази степен, до която можеха да се напият кралските особи, без да предизвикат бележки. А това беше доста. Сара дръпна Питърсън за ръкава и го покани да се присъедини към забавата. Той помисли за миг и реши да я последва. Не искаше никой да забележи големината или тежестта на куфарите. Най-добре да върне Сара и Андрю обратно в тълпата и по-късно да се измъкне. Той остави жена си да го разведе наоколо и да го представи на някои нови хора, които администраторът определи като потенциално полезни за нея. Питърсън се усмихваше, кимаше и почти не говореше. Накрая реши, че тук на всички им имаше нещо — пияни, натъпкани с наркотици или просто истерични от отчаяна енергия. Освен това всички бъбреха за възможно най-повърхностни глупости. Беше очаквал порой от въпроси за цъфтежа или облаците, но никой нищо не го попита. Откри, че ги гледа от дистанция. Елегантни и невежи като лебеди. И все пак знаеше, че някои от тях трябва да изпитват съмнения. Отново изпита усещането за нереалност.

Изтече повече от час, докато видя възможност да изчезне. Искаше да е дяволски сигурен, че Андрю няма да види куфарите, затова изчака докато Сара не се вкопчи в ръката на принца и не започна една от своите шаблонни жестоки истории. Тогава Питърсън се прокрадна през няколко бъбрещи групички, сякаш бе сред тях, а всъщност не слушаше нищо и внимаваше единствено някой да не забележи излизането му. В подходящия момент той бързо се шмугна във фоайето и извади куфарите. Когато се обърна, вратата на спалнята му се отвори и оттам се появи размазано зачервено лице. Преди жената да успее да го спре, той отвори външната врата и избяга. Не беше гладкото заминаване, което си бе представял, но все пак достатъчно добро. Пред него беше Кеймбридж, а после, ей Богу, щеше да си почине.

Марджъри седеше в малката, взета под наем къща на семейство Маркъм и наблюдаваше Джан. Беше дошла, очаквайки да играе ролята на нежна, сръчна помощничка на обезумяла от мъка приятелка, но откри, че ролите им едва ли не се бяха сменили. Джан систематично подреждаше багажа си. Марджъри й бе предложила да го направи вместо нея. Чувстваше, че Джан трябва да е свободна да се просне на леглото си, да зарови лице във възглавницата, ако й се иска. Марджъри беше предложила да направи чай. Силният сладък чай успокояваше всички. Но Джан бе отказала и за двете. Продължаваше да работи. На Марджъри й се искаше американката да й беше предложила нещо за пиене. При тази мисъл рязко се сепна. Господи, та още бе едва сутринта.

— Не мога ли да ти помогна с нещо? — с отчаяно изтънял глас попита тя.

Джан спря и отметна кичур черна коса от очите си.

— Ами, като си помисля, можеш да събереш дрехите на Грег. Защо не вземеш този голям кашон и не се качиш на горния етаж? Само дрехите и обувките му. Ще опитам да ги продам в магазина за употребявани вещи на „Пети Къри“. А, и провери гардероба в коридора. Струва ми се, че дъждобранът му е там. А халатът му е на гърба на вратата на банята. — Тя й се усмихна отстрани. — Спокойно можеш да провериш във всички стаи. Никога не успях да го отуча от навика да захвърля нещата си където свари.

Марджъри я погледна, без да вярва на очите си. Самата тя внимателно избягваше да споменава името на Грег.

— Как можеш да си толкова спокойна? — избухна тя.

Джан се замисли.

— Струва ми се, че е защото имам толкова много работа. Не съм имала време да се отпусна. Не се притеснявай, Марджъри, рано или късно ще се случи. Предполагам, че все още не съм го осъзнала.

Марджъри забеляза, че Джан събира дрехите си в стриктен ред. Първо полите, грижливо сгънати по дължина и после на бедрото. Чорапи на спретнати малки топки. Джан се съсредоточаваше върху задачата си с всеотдайна енергия. Нареждаше блузи с точно премерени движения. Закопчаваше копчета на якичките и надолу с ритмично работещи пръсти. Сгъваше отгоре ръкавите. Сръчно оправяше ръбовете, изглаждаше гънките. Меката тъкан образуваше спретнати правоъгълници, всички готови за прибиране. Джан ги подреждаше в куфара и ги натъпкваше по ъглите. Капакът се затвори, точно и здраво.