Чтение онлайн

empty-line/>

ОСЕМ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО

В НАШИ ДНИ

3

ПОЛЕТ UA 716

ДЕСТИНАЦИЯ ВЕНЕЦИЯ

Над Атлантическия океан Том Шаман отново поглежда пощенската картичка от Розана Романо.

Сега знае, че художникът е Джовани Каналето, а пейзажът – от Големия канал и базиликата „Санта Мария дела Салуте“ във Венеция през осемнайсети век. Знае, защото цял ден търси в интернет. Точно тази картичка и изгледът от нея го убедиха, че най-правилното, което може да направи, е да напусне Лос Анджелис. И то не за кратко. Не за ваканция. Завинаги.

От момента, в който вдигна картичката от пода до леглото, разбра, че дните му като свещеник са свършили. Ръцете, стиснали пейзажа на Каналето, бяха осквернени от смъртоносен грях. Ръце на убиец. Не могат да раздават нафора никога повече. Не могат да кръщават. Не могат да бракосъчетават. Не могат да освещават.

Странно, но има чувството, че и той, и Господ са доволни от това. Том все още не може да разбере защо, но сега решението му се струва точно толкова правилно, колкото това да стане свещеник веднага след завършването на колежа.

Полицаите казаха, че изнасиленото момиче се побъркало. Разбрало, че е бременно. Не излизало от стаята си. Седяло на тъмно по цял ден и имало нужда майка му да бъде постоянно до него. Сърцето на Том прокърви, когато чу новината. Няколко пъти се опита да посети девойката, но тя не искаше да го види. Беше му изпратила по полицаите бележка, че е нечиста и омърсена и той трябвало да стои далеч от нея.

Горкото дете.

Том още се обвинява. Ако беше по-бдителен, ако се бе намесил по-рано, ако беше по-решителен, можеше да я спаси. Можеше да спести цялата болка.

Тези мисли още го измъчват, когато самолетът започва да се снишава над летище „Марко Поло“.

Докато се спускат през мекия облак към свежата ясна утрин, Том зърва смайваща гледка към Доломитите и искрящите води на Адриатическо море. После вижда Понте дела либерта – дългия виадукт, свързващ Венеция с континентална Италия. Накрая пред него се разкриват контурите на камбанарията „Сан Марко“ и криволичещата линия на Големия канал. Този воден път не изглежда особено променен от времето на Каналето.

Пистата на летище „Марко Поло“ е разположена успоредно на смайващо красивия бряг и – освен ако не сте самият пилот – гледката не допринася много за разсейване на опасенията, че ще кацнете насред лагуната. В кабината се усеща облекчение и гръмват аплодисменти, когато машината докосва асфалта и спирачките се задействат.

На главния терминал всеки бърза да си намери място. Безумието достига кулминация в залата за получаване на багажа.

Багажът на Том липсва.

Всичките му вещи, натъпкани в един голям стар куфар, са изчезнали.

Любезните служители от авиационната компания обещават да ги потърсят, но Том е чувал такива обещания и преди, обикновено от хора, които коленичат пред него, за да признаят греховете си, а после редят молитви, сякаш поръчват бургери и кока-кола.

Когато излиза на ярката слънчева светлина, Том вижда забавната страна на проблема. Може би е добре да започне новия си живот без нищо друго освен дрехите на гърба си.

4

ВЕНЕЦИЯ

– Пиацале Рома – изкрещява шофьорът почти като псувня. – Finito. Grazie1.

Дребният смугъл мъж изскача от автобуса и пали цигара още преди пътниците да започнат да слизат. Том премята малкия си сак през рамо и пита за посоката:

– Scusi, dove l’hotel Rotoletti?2

Шофьорът издишва дим. Черните му очички оглеждат изпитателно гладко избръснатия американец с малък английско-италиански разговорник в ръка.

– Не далечи е тука – казва на английски и посочва с цигарата към другия край на площада. – Завий ляво на ъгъл и в дъно видиш отел.

Човекът има право, изобщо „не далечи“ – Том стига за секунди. Жената зад евтиното дървено бюро на рецепцията е учтива, но не може да се нарече радушна. Показва му тясната стая, обзаведена безвкусно в кървавочервено и избледнялосиньо. Прозорчето, разположено срещу климатика, не се отваря. Том оставя сака си и бърза да се върне на улицата.

След половин час ходене стига до площад „Сан Марко“, като избягва милионите гълъби и витрините на магазини за дрехи, които бързо открива, че не може да си позволи. Една копринена вратовръзка струва повече, отколкото би дал за цяла купчина ризи и панталони в някой американски хипермаркет. Дано куфарът му да се появи скоро. Ароматът на прясносмляно кафе и бърборенето и смехът на туристите го привличат във „Флорин“. Поръчва си капучино и салата „Нисоаз“. С изключение на една блондинка около трийсетте, която чете книга на съседната маса, всички други клиенти са двойки или семейства с деца. Британец на средна възраст, седнал насреща, разказва на твърде гримираната и твърде необлечената си приятелка, че преди векове кафенето е било луксозен публичен дом и реномиран музикален клуб. Както Том, така и блондинката наострят уши да подслушат този монолог за Венеция през осемнайсети век, Казанова и разюзданите нрави.

– Май сме закъснели с триста години – прошепва блондинката дрезгаво и поглежда към Том.

Той загребва с лъжичка пяната на капучиното.

– Не съм убеден – отбелязва. – Имам си достатъчно проблеми и в съвременното общество, какво остава за върха на венецианския разврат. – Усмихва се спокойно и за първи път оглежда по-внимателно жената. – Впрочем как разбрахте, че говоря английски?

Тя отмята кичур руса коса от проблясващите си ясносини очи.

– Не се засягайте, но не сте облечен като италианец. – Замълчава за момент. – Всъщност не знам като какъв сте облечен. – Засмива се леко; не насмешливо, а уверено и добродушно. – Но според мен нещото, което най-много ви издава, е това, че пиете капучино следобед и го гребете с лъжичка. – Кимва към мъжа на средна възраст срещу тях. – Британците са може би единствените европейци с достатъчно лош вкус да пият капучино след закуска. Затова прецених, че и вие като мен сте американец, а съдейки по тена – от Западното крайбрежие.

Том кимва:

– Ако бяхте заложили, щяхте да спечелите. – Преценява по акцента , че е от Манхатън. Горен. – Вие каква сте? Полицай?

Тя пак се засмива – по-силно и по-продължително този път, още по-приятно за слуха.

– Аз ли? Не. Нищо подобно. Аз съм пътуващ писател. На свободна практика. Пиша за различни клиенти, от „Лоунли планет“ до „Конде Наст“. – Блондинката се пресяга през масите. – Тина. Тина Ричи.

– Приятно ми е, Тина.

Том стиска ръката .

Тя гледа топлите му кафяви очи и чака неговия ход. Чака да я покани на своята маса. Чака поредицата от действия, която е сигурна, че ще последва.

Това не се случва. Том не казва нищо. Става му неловко и той поглежда на другата страна; сърцето му бие, сякаш току-що е завършил трети рунд на боксовия ринг в Комптън. Все още чувства погледа върху себе си. Камбаната оповестява края на мача и за първи път в живота си той е притиснат в ъгъла на ринга и не знае какво да прави.

1 Край. Благодаря. (ит.) – б. пр.

2 Извинете, къде е хотел „Ротолети“? (ит.) – б. пр.

5

В НАШИ ДНИ