Чтение онлайн

Покрай стените на стоманени конзоли са подредени телевизионни прожектори и помещението е осветено в свръхестествено бяло. Пред двете катедри, сгъчкани една до друга на издигнатия подиум, е посадена гора от микрофони.

Майор Карвальо потупва Том по рамото.

– Ще се справиш – окуражава го. – Вярвай ми.

Обръща се към двайсет и осем годишната преводачка на службата, Орсета Кристофанини, и я пита на италиански дали е наясно какво ще говори Том.

– Да. Ще им каже, че дълбоко съжалява, че синьорина Ричи е огласила интимната им връзка. И също че в интерес на настоящето разследване смята да се въздържи от допълнителни коментари.

– Va bene. Да се надяваме, че ще се получи. – Вито се съмнява, че Том ще се отърве толкова лесно. Оглежда се. – Къде е лейтенант Мораси?

Преводачката свива рамене:

– Може би вече е в залата.

Вито няма време да проверява. Говорителката на карабинерите Бела Ламбони отваря вратата и обявява:

– Трябва да започваме, майоре. Вече закъсняваме с десет минути и хората нервничат.

Той знае колко е важно да не настройваш журналистите срещу себе си.

– Добре, хайде.

Том влиза в залата и се качва на подиума. Нервите му са изпънати. Ламбони, четиридесетгодишна медийна ветеранка, задвижва нещата, като обяснява как ще протече пресконференцията. Накрая посочва, че след края на изказванията ще бъде разпространено писмено изявление за пресата. После представя Вито.

Майорът присвива очи под горещите ярки прожектори и започва:

– Донесохте лятото в нашата студена зала, за което ви благодаря. – Журналистите леко се подсмихват. – И ви благодаря за присъствието днес. – Полага усилие да си придаде сериозен вид. – Имам нужда от помощта ви, приятели. Разследваме жестоко убийство на петнайсетгодишно момиче. Някои от вас вече са написали важни статии за това.

Докато говори, Ламбони показва голяма снимка на момичето.

– Това е Моника Видич. Сега трябваше да си е у дома в Хърватия. Вместо това лежи в нашата морга. Обезобразеното тяло беше открито под моста на канал „Сан Джакомо дел’Орио“ от местен гражданин и Том Шаман, който е бивш свещеник от Лос Анджелис. – Вито кимва към Том и се усмихва с най-любезната си усмивка. – Синьор Шаман вече е добре известен на мнозина от вас. Името му е било на заглавните страници на вестниците, след като е рискувал живота си, за да спаси една млада жена в Америка. Отскоро той помага и на нас. Защо потърсихме съдействието му? Първо, защото е бил на местопрестъплението при откриването на трупа, и второ, защото от практиката си в Калифорния е натрупал опит, който ни е полезен.

Вито се надява с това да е изчерпал обясненията, но един брадат телевизионен репортер извиква:

– Екзорсист ли е? Чухме, че е ловец на демони и сте по следите на сериен убиец сатанист.

Карвальо подигравателно поставя ръка на ухото си и се навежда напред, сякаш не е чул:

– Scusi? Правилно ли чух? Сатанисти, екзорсисти, серийни убийци? Мисля, че сте сбъркали пресконференцията. Тази вечер бих искал да използваме помощта ви, за да привлечем вниманието върху случая „Моника Видич“. – Вито вдига една черно-бяла снимка. – Попитайте читателите и зрителите си дали някой ще разпознае това момиче. Ако са я видели някъде, с някого, нека да съобщят. Всяка информация ще ни бъде от полза. Някой може да я е видял с убиеца.

Една радиорепортерка към четиридесетте се изправя.

– Моите уважения, майоре, но не отговорихте на въпроса за синьор Шаман. По какъв точно начин ви помага? – Обръща се настрани, за да погледне Том и всички виждат дяволития блясък в очите . – И верни ли са еротичните истории за любовните му подвизи?

Последната забележка предизвиква силен смях и дори ръкопляскане от залата.

Когато Орсета му превежда, Том усеща как лицето му почервенява като домат.

Карвальо вдига ръка:

– Няма да удостоя последния ви въпрос с отговор. Относно предишния, помолихме Том да ни помогне във връзка с някои религиозни аспекти, които биха могли да са свързани, но биха могли и да не са, с убийството на Моника. Това е, което исках да ви кажа. Няма да даваме повече подробности, затова не си хабете усилията да питате.

Един млад репортер от предния ред иска думата:

– Знаем, че наскоро в лагуната са били открити няколко трупа. Установихте ли самоличността на жертвите и свързани ли са с Моника Видич?

Вито отговаря спокойно:

– Бяха намерени два мъжки трупа. Досега не сме успели да установим самоличността им, но работим усилено по въпроса. Докато близките им не бъдат информирани, мисля, че не е уместно да се правят други коментари. Следващия въпрос, моля.

Докато той гледа за вдигнати ръце, Валентина Мораси влиза през задната врата.

– Чудесно. Ако няма повече въпроси, нека синьор Шаман да каже няколко думи. Италианският му е дори по-лош от моя английски – и несъмнено от английския на мнозина от вас, затова осигурихме преводач.

Вито слиза от подиума и за секунди Валентина застава до него. Прошепва на ухото му:

– На олтара на „Санта Мария дела Салуте“ е намерен забит с пирон човешки черен дроб.

– Мили боже! – възкликва и Вито закрива лицето си с ръка.

Capitolo XXXVI

26 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.

ВЕНЕЦИЯ

Когато се събужда, Амон установява, че е гол. Прав. Трепери от студ.

Вързан е за груб дървен кръст.

Вятърът, който усеща, му подсказва, че се намира някъде на открито. В градина? На полето? Няма представа. Главата го боли. Зрението му е замъглено.

Качулката я няма. Поне може да диша.

Главата му гори, но тялото му е смразено до кости от студа.

Шум.

Пред него лумват пламъци. Огън.

Сега вижда лица. Маски и наметала. Дълги, красиво бродирани. Оргията в рая, която му бяха обещали! Той изпитва облекчение.

– Луиза? – крещи с пресъхнало гърло.

Никой не отговаря.

Маскираните непознати започват да обикалят около него. Четирима? Шестима? Може би осем? Или са все същите четирима? Трудно е да прецени, защото постоянно обикалят.

Маските са необичайни. Непознати персонажи. Изглеждат по-стари. Ръчно изработени. Вероятно предавани от поколение на поколение.

Смущението му се сменя с гняв.

– Луиза!

Опитва се да завърти глава, но не може. Нещо притиска врата му.

Шал?

Не, не е шал. Въже.

Стяга се като змия. Започва до го души. Втора змия от плат пропълзява в устата му – кърпа, която му пречи да вика. Други змии се увиват около бицепсите и прасците му, започват да го прежулват.

През пламъците той вижда мъж с дълъг, закривен жезъл. Носи висока островръха шапка и сребърна маска, закриваща цялото му лице. Прилича на някакъв жрец. За секунда Амон изпитва надежда – може би това е някакъв манастир, където монасите и монахините обичат да палуват. Чувал е за такива места. Всеки е чувал. Жрецът проговаря: