Чтение онлайн

Арантур вижда своя шанс:

– След като ти мъдро подобри методите ни, добивите се увеличиха три пъти. Убеден съм, че имам честта да управлявам най-производителната сребърна мина в цяла Етрурия.

Песна възнаграждава блюдолизеца с първата си искрена усмивка за деня:

– Браво. По-късно ще говорим за това. Сега се погрижи гостите ни да се освежат, преди да ги разведем из мината. Покажи им рудата и ги остави да напълнят джобовете си.

Главният надзирател бързо се измъква през вратата. Кави посочва среброто:

– Чувствам се неудобно при толкова много богатство на едно място.

Оглежда се.

Песна го потупва по рамото:

– Не се безпокой. Няма да бъде тук за дълго. Освен това нали постави допълнителни стражи да пазят мините и отвън, и отвътре.

– Да – отвръща Кави, като прехапва устни. – Но предвид последния ни разговор, може би не е зле да си спомним, че Ларт е този, който надзираваше тази задача. Ларт е човекът, който винаги се грижи за тези неща.

Усмивката на Песна помръква.

34

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

Когато Том се връща в стаята на Тина, мислите му са заети със скръбта на Валентина.

Тина вижда, че е разсеян. Откакто влезе, почти не е продумал. Това със сигурност не е настроението, в което се надяваше да го види; настроението, в което трябва да е за разговора, планиран от нея.

– Контролна кула до майор Том. Още ли сте в моята орбита?

Той я поглежда от креслото, в което се е настанил още с влизането си.

– Извинявай. Мисля за разни неща по разследването.

Усеща, че не споменава Валентина, сам не знае защо. Тина се приближава и обгръща врата му с ръце.

– Използвай лаптопа ми. Потърси в Гугъл каквото те тормози и го изчисти от мислите си. Аз ще си взема душ преди вечеря.

– Добра идея. Благодаря. Има ли някаква парола или нещо такова?

– Не. – Тя се усмихва и посочва бюрото, преди да тръгне към банята. – Включен е. Сипи ми само чаша вино, докато съм в банята.

– Добре. Бяло ли?

– Да, ако обичаш. В минибара има бутилка „Совиньон блан“. Поглези ме и с две бучки лед.

– Разбира се.

Том отива първо при компютъра. От факултета по теология има основни познания за религията на етруските. Вече знае какво значение са отдавали на черния дроб и че са били невероятно организирано и напреднало общество. От около 900 г. пр. Хр. са вярвали в предначертаността на съдбата – в това, че всеки аспект на човешкия живот е в ръцете на боговете. За да просперира, човек трябвало да спечели благоразположението им, да следи предсказанията и да прави жертвоприношения, за да омилостивява гневните божества или да си издейства облаги. За тази цел етруските се уповавали на гадатели, известни като нецвиси или, по-късно в римската епоха, като харуспекси. Както ранната римска църква, така и католическата са възприели етруски ритуали и атрибути; закривеният жезъл на съвременните епископи произлиза от литууса – церемониалния прът, използван от нецвисите.

Докато Тина пее под душа, Том се задълбочава в древното изкуство за гадаене по черния дроб. Един научен труд описва как органът се разделял на множество участъци, всеки от които олицетворявал определено божество и положението, което то заемало в небето. Ако например участъкът, свързван с Тиния, етруския бог на гръмотевиците и бурите, бил разкъсан или увреден по някакъв начин, гадателят можел да го тълкува като предвещание за силна буря, която ще опустоши посевите или ще разбие рибарските лодки.

– Излизам от душа! – извиква Тина. – Ще ми помогнеш ли да се изсуша?

Том не я чува. Вглъбен е в една снимка на „Черният дроб от Пиаченца“ – безценен бронзов модел на овчи черен дроб в естествена големина, изработен около три века преди Христа. Открит е в Госоленго, близо до Пиаченца, към края на деветнайсети век и се смята, че е служил като пособие за обучение на нецвисите. Като гледа означенията върху него, Том се пита какви послания са дешифрирали с учението си древните гадатели.

Тина застава до него.

– Добре, не ми помогна да се избърша, това мога да го преживея – недоволства тя. – Но да не ми сипеш вино...

– Извинявай. – Том скача на крака. – Увлякох се.

Забързва към хладилника и сипва две чаши бяло вино.

– Намери ли каквото търсеше? – пита тя.

– Може да се каже.

Поглежда я – вече истински, за първи път, откакто е влязъл.

Облечена е в мека бяла хавлия и е вързала мократа си коса с кърпа. Когато забелязва, че Том я гледа, се усмихва:

– Какво? Грозна ли съм без грим и с мокра коса?

– Точно обратното. Дори си по-красива.

Том се приближава. Целува я леко. Докосването на мократа коса, свежестта, нежните устни му действат възбуждащо. Той я прегръща през кръста и започва да развързва колана на хавлията.

Тина се дръпва и оставя чашата на тоалетното шкафче.

– Ела седни с мен на леглото за минутка. Имам да ти кажа нещо.

– Ох, това не звучи добре.

Тина го хваща за ръката и двамата сядат.

– Трябва да замина, Том.

Той я поглежда, сякаш не разбира.

– Появи се нова задача и трябва да тръгна спешно – добавя тя. – Много спешно.

Той се намръщва:

– Каква задача?

– Съжалявам... – Тя се извръща и се опитва да скрие неудобството си. – Не мога да ти кажа. Става дума за специален материал, а списанието има строга политика на поверителност. Надявам се, че разбираш.

– Не, не разбирам. Мислех, че между нас има нещо по-важно от една статия? Но явно съм твърде наивен?

– Не си наивен. – Тя го поглежда раздразнено. – Том, това е работа. Работата си е работа. Ако все още беше свещеник, нямаше да ми кажеш какво ти е споделил някой в изповедалнята, нали?

– Не говори абсурдни неща! Как можа да го кажеш? Ако бях още свещеник, нямаше да правим секс, нали?

– Ох, като че ли католическите свещеници не правят секс – сопва се тя. Несъзнателно пристяга хавлията. – Аз съм професионалистка и имам принципи. Предполагам, че можеш да проявиш уважение към това.