Чтение онлайн

– Познавате ли този човек?

Марио поглежда.

– Не мисля. – Връща снимката на полицая. – Предполагам, че е мъртъв, така ли е? Обикновено, когато някой полицай ти показва снимка, човекът на нея или е загинал, или е изчезнал.

– Загинал. – Вито прибира снимката. – Антонио Павароти. Същата фамилия като тенора. Загина в лагуната. Недалеч от тук.

– Съжалявам. – Марио показва съчувствие. – Какво е станало и как мога да ви помогна?

– Лодката му беше взривена. В двигателя е имало пластичен експлозив. Знаехте ли, че работи за вас?

– Не. – Марио изглежда искрено изненадан. – Като какъв?

– Охранител. Идвал е насам, за да застъпи на смяна, когато е бил убит.

Анчелоти се провиква от другия край на стаята:

– Клиентът ми не познава хората от охраната. Тези услуги се осигуряват от външна фирма, с която контактувам аз. Марио има да се занимава с по-важни неща от наемането на персонал.

Вито се усмихва:

– Не се съмнявам. – Поглежда милиардера. – Защо всъщност използвате охрана? От загриженост за живота ви? Или заради хората от комуната?

– И двете. Много ме е страх да не бъда отвлечен. – Марио докосва ухото си. – Не искам приятелят ми Дино да получава части от тялото ми по пощата с искания за няколко милиона в замяна на останалото. Освен това мисля, че съм длъжен да осигуря безопасността на тези, които са дошли да живеят при мен.

Майорът поглежда часовника си и се приготвя да излиза.

– Разбирам. Благодаря за информацията. И за напитките. – Обръща се към адвоката. – Сега бих искал да говоря с началника на охраната, ако не е проблем.

Анчелоти кимва, докато другите двама мъже си стискат ръцете. В коридора, на път към изхода, виждат Том и Мера Тийл. Татуираната жена ги спира.

– Дино, това е Том Шаман – отецът ебач от вестниците.

Марио и Дино я поглеждат неразбиращо.

– Мистър Шаман – добавя тя – е „със“ карабинерите, но не е от тях, ако разбирате какво искам да кажа.

Вито побързва да се намеси:

– Той е цивилен, който ни помага в разследването. Един вид експерт.

– Експерт по сексуалните въпроси – изкисква се Тийл, като поглежда Том. – Поне така беше представен в пресата – добавя, като намигва.

Анчелоти се изпъчва и заявява:

– Синьор Шаман не е споменат в заповедта за претърсване. Можете да избирате, майоре: или си тръгва, или ще анулираме заповедта и всички се махате.

Вито поглежда сърдито адвоката, после се обръща виновно към Том:

– Съжалявам, трябва да си тръгнеш. Може да слезеш да изчакаш в лодката или да се върнеш в града. Както пожелаеш.

Тийл се усмихва широко и заявява:

– С удоволствие ще се погрижа да не се изгуби.

Том изобщо не е разочарован, че го карат да си тръгне. По пътя към кея задава на приказливата лична асистентка на Марио въпроса, който го измъчва през цялото време:

– Имате татуировка при окото. – Посочва на лицето си. – Къде си я направихте?

– Във Вегас.

– Защо?

– Нали знаете старата поговорка? – Тя потърква носа си. – Каквото се случи във Вегас, остава във Вегас.

– Изповедта е полезна за душата.

Тя се засмива:

– Беше петък тринайсети, когато всички студиа правят по една татуировка подарък, за да отпразнуват случая.

– Да отпразнуват фаталния ден? – изненадва се Том.

– Философията на татуираните е да правиш точно обратното на това, което правят обикновените хора.

Той поглежда над рамото . Нещо на близкия хълм привлича вниманието му. Бавно движещ се силует. С походка, която му е позната.

Сърцето му прескача. Кръвта му сякаш закипява. Тина!

Сигурен е, че това е Тина.

Том хуква към нея. Тя върви с някакъв мъж. Двамата влизат през малка врата, водеща вероятно към някаква кухня или килер. Когато Том стига дотам, вратата е заключена. Той започва да блъска с юмрук.

– Тина! Тина, аз съм Том!

Никой не отговаря.

Изтичва при един прозорец. Събира ръце около лицето си, за да засенчи стъклото, и се взира вътре.

Празно е.

Обръща се и вижда Мера Тийл да говори разтревожено по една радиостанция, като гледа към него.

Дали си фантазира? Дали умът му играе номера? Или Тина наистина е там?

Capitolo XLIII

1777 Г.

ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРДЖО МАДЖОРЕ, ВЕНЕЦИЯ

Зората се разлива като моминска руменина върху бледото лице на църквата „Сан Джорджо“ в Паладио. След няколко часа, когато слънцето се вдигне високо над острова, прекрасната фасада с колоните ще заблести и ще флиртува за вниманието на онези, които гледат от Пиацетата. Сега обаче е просто блед силует, очертаващ се в утринната мараня. Томазо я гледа от лодката.

При нормални обстоятелства щеше да се носи с пълна скорост по спокойната повърхност, гребейки с всички сили. Днес обаче няма намерение да стига до канала.

Вместо това е сам в хангара и скрит зад лодката, разглежда студената сребърна плочка в ръката си. Защо е била у майка му? Защо е била толкова важна за нея? Защо е толкова важно в какви ръце ще попадне?

Размишлява над всички тези въпроси, докато с молив прави груба скица на предмета върху лист хартия, който е взел от килията си. На дължина плочката достига от китката до върха на средния му пръст. На широчина е малко повече от четири пръста. Гърбът е гладък и с надпис на език, който Томазо не е виждал досега. Той знае латински, еврейски и малко египетски, но никоя от буквите не е от тези азбуки. Някои приличат на гръцки. При други обстоятелства би отишъл направо при абата и би го попитал за мнението му, но нещо го спира.

Томазо обръща плочката от другата страна. Тежка е и очевидно – скъпа. Може би това е причината майка му толкова да я цени. Пословичното семейно сребро. Да бъде съхранено на всяка цена. Никога да не излиза от притежание на семейството. Да се продава само в най-краен случай.

Гравюрата отпред е много красива. Сложна и смайваща. Героят очевидно е божи човек. Закривеният жезъл на който е набучен, прилича на онези, които носят епископите. Томазо се пита дали образът не е арабски или исаврийски. Колкото повече гледа, толкова повече мъжът му прилича на скиците на жреци и гадатели, които римляните са наричали харуспекси, а етруските – нецвиси. Ако е нецвис, надписът е на етруски и това обяснява защо някои букви са като гръцки, а други са му непознати. Зад човешката фигура има порта от хоризонтално и вертикално разположени преплетени змии. Той знае, че змията е символ на Сатаната и предполага, че това изобразява битката на жреца със злото. Змиите, като че ли изливат от двете страни на плочката, което подсказва, че тя може би не е единствена по рода си. Отново си спомня думите на майка си: Сестра ти е с една година по-голяма от теб и я оставих на грижите на монахините. Подобна кутия и задължение съм поверила и на нея.

Томазо се пита как ли изглежда сестра му, къде е, какво е станало с нея и какво е направила с поверената кутия. Замисля се и за майка си – чувство, което е потискал дълги години, сега – с откриването на плочката и бележката, мъчително изплува в съзнанието му. Притиска сребърния предмет до тялото си и тръгва обратно към манастира, съзнавайки, че между него и плочката се е създала някаква връзка. За миг си представя майка, която дава на детето си първата му играчка, и мисълта го успокоява.