Чтение онлайн

Томазо вдига лявата си ръка и показва:

– От върха на пръстите ми до китката и около четири пръста широко.

– Сериозна работа – впечатлява се Ефран. – От църквата ли го взе, от някой олтар?

– Казах ти, че става дума за личен, семеен въпрос – малко засегнато отговаря монахът. – Предметът ми е наследство.

– Извинявам се, братко. Не исках да те обидя. Опитвам се само да установя произхода му.

– Не съм се обидил. Уверявам те, това е моя собственост, а не на църквата.

Ефран се замисля.

– Имам един приятел в гетото... – Поглежда младия монах. – ... евреин, много начетен. Той и семейството му търгуват с чуждоземни антики и необичайни предмети – много от които му доставям оттук, от доковете. – Посочва скицата. – Ермано може да знае нещо за тази странна плочка. От сребро ли казваш, че е направена?

– Така смятам. Но не мисля, че е уместно един християнски монах да търси помощ от евреин търговец.

Ефран завърта очи:

– Не сме ли най-напред венецианци и чак след това християни или евреи?

В другия край на площада, осветен на фона на сенките в една странична уличка, Томазо вижда закръгления силует на Маурицио, който бавно се търкаля към тях. Импулсивно младият монах затваря пръстите на Ефран върху скицата.

– Тогава ще ти бъда благодарен, ако покажеш рисунката на приятеля си евреин. Но моля те, нека да остане между нас. – Поглежда Маурицио, който вече върви през площада. – Това е един брат от манастира. Моля те, не споменавай нищо пред него.

Ефран прибира скицата в джоба си и убедително насочва вниманието си към кофата и канчето.

– В такъв случай ще ти пожелая приятен ден и безопасно пътуване, братко Томазо. – Посочва един прозорец. – Жилището ми е на втория етаж, единственият прозорец с един кафяв капак. Другият е счупен и все се каня да го поправя. Ако минеш насам, потърси ме и пак ще утоля жаждата ти.

Ефран си тръгва, преди Маурицио да стигне до кладенеца. Томазо завежда добре нахранения си приятел обратно при лодката, съзнавайки отлично, че недоверието му към абата го кара да се заплита в лепкавата мрежа на измамата.

46

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Кабинетът на Карвальо е зареден с пици и бира за хората от екипа, които се събират за вечерен брифинг. Атмосферата е наелектризирана като пред гръмотевична буря.

Всеки иска да се изкаже първи.

Всеки има ново предчувствие, нова теория, глождещо съмнение, което иска да сподели.

Валентина разстила на бюрото снимките от вътрешността на хангара.

– Вижте тези лодки. Това е „Зиърс“. Корпус от карбонови нишки. Двигател със слънчево захранване. Развива трийсет възела.

Вито се намръщва:

– И го споменаваш, защото...?

– Връзва се. Това искам да подчертая. Напълно логично е един милиардер да има моторница със соларен двигател. – Валентина показва още няколко снимки. – Логично е също да има лодка като тази – рибарската, а също и като тази приличаща на НЛО спортна моторница. Обаче това не ми се връзва... – Тя поставя на бюрото снимката на лъскава черна гондола. – Това няма как да се обясни.

– Защо пък не? – Роко Балдони завърта снимката към себе си. – Много богати венецианци реставрират гондоли и ги държат, за да ги показват. Дори садят цветя в тях.

– Глупости – сопва се Валентина. – Марио не е някой хипар градинар.

– Точно такъв е – намесва се Вито. – Чист хипар. Нали за това е целият остров?

Тя плясва раздразнено с ръце:

– Да, ама в тази лодка няма посадени цветя, нали? – Гласът е наситен със сарказъм. – Тази гондола е абсолютно годна за използване. Стегната и готова за плаване.

– И мисълта ти е... каква? – пита Вито, като все още се преструва, че не разбира. – Че използва гондолата, за да се движи незабелязано из града? Че я е използвал, за да се промъкне до лодката на Антонио и да заложи експлозива? Или за да убива туристи и да ги превозва до Острова на мечтите, където да ги разфасова? – Поглежда я бащински и въздъхва уморено. – Твърде смела теория, Валентина. Спомни си, че Антонио бе изпратен под прикритие във връзка с разследване за наркотици. Може и да намерим следи от дрога в гондолата, но се съмнявам.

Роко се намесва:

– При този милионен поток от туристи във Венеция би било странно, ако не намерим следи от наркотици.

Валентина отново се сопва:

– Това не е туристическа лодка, глупако! Това е частна гондола.

– Стига! – изкрещява Вито.

Почесва се по главата и изчаква в стаята да настъпи спокойствие. Всички са уморени и стресирани. Вижда го в очите им. Замисля се за жена си и болестта , за страха да остава сама. Чувства се виновен, че не е с нея.

– Достатъчно за днес, да приключваме. Погрижете се всичко, което трябва да бъде в лабораторията, да отиде в лабораторията и се прибирайте да се наспите.

Валентина като че ли не го чува, нито забелязва, че шефът прибра химикалката в джоба си и започна да си търси ключовете.

– Ами тези монитори? – Изважда още снимки. – Монитори вътре в хангара. Не са свързани с главната система за охрана. Но са част от система за следене, каквато могат да си позволят само Джак Бауер и Отрядът за борба с тероризма.

– За бога, Валентина, този човек е милиардер! – избухва Вито и веднага съжалява за това. Добавя с по-спокоен тон: – Трябва да вземе мерки да не го отвлекат. На негово място и аз щях да сложа камери и монитори навсякъде. Дори до тоалетната нямаше да ходя без охрана. Хайде, време е да се прибираш!

Вито тръгва към вратата, но спира и пак се обръща. Осъзнава, че е бил твърде рязък.

– Има добри косвени улики, Валентина, дори повече отколкото очаквах, но все пак са косвени, нищо повече. Следи от наркотици в леглата на няколко хипита. Хашиш, екстази, амилнитрат и амфетамини. Нищо, заради което да вкараме някого в затвора, но достатъчно, за да оправдаем ново посещение на острова, ако решим. Гондолата е интересна, но има някакво значение само ако докажем връзка с някоя от жертвите, а за момента нямаме такива доказателства.