Чтение онлайн

— Може и да не вярвам в Бог, но бъди сигурен, че вярвам в дявола.

— Добре, тате.

— Не измислям много правила, ама очаквам онези, които определям, да се спазват. Само така могат да станат работите. Ясно ли е?

— Да, сър! — извика Карлос. Беше престанал да потрива медальона и го пусна отново под ризата си.

Куори ги остави и продължи нататък. След малко седна срещу Уила, облечена с кадифените панталони и вълнената риза, които й беше донесъл.

— Имаш ли всичко, от което се нуждаеш? — попита я Куори.

— Искам книги — отвърна Уила. — Няма какво друго да правя, така че искам да чета.

Куори се усмихна и отвори раницата си.

— Това са големи умове, да знаеш.

Извади пет книги и й ги подаде. Уила ги разгледа внимателно.

— Обичаш ли Джейн Остин? — попита я.

Уила кимна.

— Не ми е най-любимата, но съм чела само „Гордост и предразсъдъци“.

— Тази беше любимата книга на дъщеря ми.

— Беше?

Куори се сепна.

— Вече не чете.

— Мъртва ли е? — попита Уила с детска прямота.

— Може да се каже и така. — Той посочи другите книги. — Знам, че си много умна, затова не съм ти взел книжки за малки деца. Ти обаче ми кажи какво харесваш и ще ти го донеса. Имам много книги.

Уила бутна книгите настрана и се вгледа в него.

— А може ли да получа лист и химикалка? Искам да пиша. Така ще се разсейвам, за да минава времето.

— Добре, не е проблем.

— Говори ли с родителите ми? Обеща, че ще говориш.

— Аха. Изпратих им съобщение. Писах им, че си добре.

— Ще ме убиеш ли?

Куори се сви, сякаш го беше ударила с юмрук. А може би наистина го удари? Успя да овладее гласа си.

— Откъде, дявол да го вземе, ти хрумна това?

— Понякога похитителите не освобождават отвлечените. Убиват ги.

Големите й очи продължаваха да го фиксират. Очевидно не искаше да променя темата.

Куори разтри челюстта си със загрубялата си длан. После я погледна, сякаш я виждаше за пръв път. Същата длан беше лишила Кърт от живот, така че малката може би имаше право. Аз съм убиец в края на краищата.

— Така е. Разбирам какво си мислиш. Ако обаче смятам да те убия, ще е много лесно да те излъжа, че не смятам, така че какво значение има?

Уила беше подготвена за този малък логически дуел.

— Ако обаче ми кажеш, че наистина смяташ да ме убиеш, вероятно ще бъде истина. Защо ти е да лъжеш за такова нещо?

— Обзалагам се, че хората понякога казват, че си прекалено умна, за да е добре за теб. Нали?

Долната й устна се разтрепери. Превърна се от Айнщайн в изплашеното момиченце, което всъщност беше.

— Искам да си отида у дома! — каза тя. — Искам да видя мама и татко! И брат ми, и сестра ми! Не съм направила нищо лошо! — От очите й потекоха сълзи. — Не съм направила нищо лошо и ето защо не разбирам защо правиш това. Просто не разбирам!

Куори наведе глава, неспособен да гледа големите насълзени очи и ужаса, събрал се в тях.

— Не е заради теб, Уила. Не си виновна ти. Просто… просто може да стане само по този начин. Обмислях най-различни варианти и този е единственият, който има смисъл. Нямам друг шанс. Нямам други карти в ръцете си.

— На кого си ядосан? На кого искаш да си отмъстиш?

Куори стана.

— Ако искаш още книги, само ми кажи.

Избяга от стаята и остави Уила да плаче сама. Никога не се бе чувствал по-засрамен.

Няколко минути по-късно гледаше Даян Уол, която седеше на пода в далечния ъгъл на стаята си. Би трябвало и към нея да изпитва съчувствие, но не изпитваше. Уила беше дете. Не беше имала шанса да избира. И да греши, за разлика от тази жена.

— Мога ли да те попитам нещо? — каза Уол с треперещ глас.

Куори седна до малката масичка в средата на стаята. Част от него все още мислеше за Уила. Въпреки това каза:

— Слушам.

— Мога ли да се обадя на майка ми? Да й кажа, че съм добре?

— Не става. В наши дни ченгетата могат да проследят всичко. Съжалявам, така стоят нещата.

— Тогава ти й кажи, че съм добре.

— Може. Дай ми адреса.

Подаде й лист и молив. Даян го записа, сбърчила чело, и му го подаде.

— Защо ми взе кръв? — попита тя.

— Трябваше ми за нещо.

— За какво?

Куори огледа малката стаичка. Подвижна тоалетна, бутилирана вода, консерви и други основни неща. Беше се постарал да не й липсва нищо.

Не съм злодей, каза си. Ако продължаваше да го мисли, можеше и да го повярва.

— Мога ли да те попитам нещо?

Въпросът като че ли я стресна. Даян кимна.

— Имаш ли деца?

— Какво? Не, никога не съм имала. Защо?

— Чудех се.

Приближи се до него. Подобно на Уила и тя се беше преоблякла. Куори й беше дал торбата с покупки от „Талбътс“. Дрехите й стояха чудесно.

— Ще ме пуснеш ли?

— Зависи.

— От какво?

— От събитията. Мога да ти кажа, че по природа не съм зъл човек. Само че не умея да предсказвам бъдещето.

Даян Уол седна на масата срещу него и сплете пръсти.

— Не мога дори да си представя защо постъпваш така с мен. Дори не те познавам. Каква е вината ми? С какво, по дяволите, съм заслужила всичко това?

— С едно нещо — отвърна Куори.

Тя вдигна очи.

— Така ли? Кажи ми кое е то!

— Ще те оставя да помислиш сама. Ще имаш достатъчно време.

Беше рано сутринта, когато малкото самолетче заподскача край облаците, изостанали след бурята, която вече беше преминала над планините Смоуки. По-късно, когато се спускаха към летището в Нашвил, Мишел продължи да прави това, което беше правила през целия полет — да се взира в дланите си.

Когато вратата на самолета се отвори, тя взе ръчната си чанта, нае кола и след двайсет минути вече беше на шосето. Кракът й обаче не натискаше педала до пода, както беше свикнала. Караше с приспивните седемдесет километра в час. Нямаше никакво желание да бърза към онова, което я очакваше.