Чтение онлайн

— Да, госпожо. Ще й го дадете ли?

Жената вече беше вдигнала телефона.

— Не е твоя грижа.

След като Шърли излезе от стаята, жената набра номера и заговори бързо. След няколко минути дойде мъж, още по-намръщен от нея, и взе писмото.

Изкачи се бързо по стълбището, прекоси голямо фоайе и най-накрая стигна до целта си. Почука тихо. Отвори му жена, пое плика и затвори, без да размени и дума с посетителя.

След минута писмото беше на бюрото на жената. Тя седна и се втренчи в обикновения бял плик.

Джейн Кокс извади писмото и го прочете. Авторът беше лаконичен. Ако Джейн иска да види Уила Дътън жива и в добро здраве, не трябва да показва следващото писмо, което ще получи, на никого. Пишеше още, че ако полицията види това писмо, той ще разбере. И ако съдържанието му стане публично достояние, това ще струва живота на Уила Дътън.

Тя прочете тази най-важна част няколко пъти.

„Не искам да убивам момичето, но, ако трябва, ще го направя. В следващото писмо, което изпратя, ще се изяснят много неща. Ако то стане публично достояние, ще загубиш всичко. Знам, че си наясно за какво говоря. Ако спазваш инструкциите ми, ще видиш Уила жива и здрава. Ако не ги спазваш, Уила ще умре и всичко останало ще приключи. Може да стане само по този начин.“

Авторът я информираше, че следващото писмо ще бъде изпратено до пощенска кутия във Вашингтон. Ключът беше от нея.

Джейн се отпусна на стола. През тялото й пълзеше ужас, който я парализираше. Вдигна телефона, после го остави.

Не, нямаше да се обади. Не още.

Заключи писмото в бюрото си и мушна ключа в джоба на сакото.

След десет минути трябваше да даде прием за делегация от жени губернатори, дошли в столицата за събрание относно реформата в здравеопазването. Трябваше да произнесе кратка реч, написана внимателно и очакваща я на катедрата в Източната зала. Беше правила това стотици пъти досега и почти винаги безупречно. Имаше сериозен опит. В Белия дом всяка седмица посрещаха хиляди такива посетители.

Сега си даваше сметка, че ще й е необходима цялата сила на волята й само за да стигне до катедрата, да отвори папката и да прочете текста, който някой друг бе написал за нея. Когато след пет минути крачеше по коридора заедно със сътрудниците и охраната си, умът й беше далеч от реформата в здравеопазването. Не мислеше и за съдържанието на писмото.

Брат й беше признал какво го е питал Шон, след като тя го притисна безмилостно.

Уила ли е осиновеното дете?

Леко се препъна и един от агентите на Сикрет Сървис веднага се спусна, за да я подкрепи.

— Добре ли сте, госпожо?

— Да, добре съм, благодаря.

Продължи нататък и премина в пълен режим на първа дама.

Една кошмарна мисъл обаче пронизваше твърдата й броня, сякаш беше от хартия.

Настига ли ни миналото след толкова години?

Шофираше Куори. Гейбриъл беше в средата, а Даръл — до вратата. Пикапът друсаше, клатеше се и се тресеше, докато не стигна асфалтовия път. Бяха прекарали по-голямата част от деня на полето и бяха капнали от умора, но не можеше да не отидат там, накъдето пътуваха. Бяха тръгнали веднага след вечеря.

Гейбриъл погледна през прозореца и каза:

— Мистър Сам, мисля, че беше прав за Кърт. Заминал е. От него няма ни вест, ни кост.

Даръл погледна баща си, но не каза нищо.

Куори също не продума. Държеше волана с една ръка, загледан напред с димяща цигара в устата. Спряха на паркинга на медицинското заведение. Куори скочи от пикала, грабна от таблото един касетофон, смачка цигарата си на асфалта и тръгна към входа.

Докато крачеха по дългия коридор, Куори подхвърли:

— Отдавна не си идвал да видиш сестра си, Даръл.

Даръл се намръщи.

— Не обичам да я виждам такава. Не искам да си я спомням така, татко.

— Тя нямаше възможност да избира.

— Знам.

— Може външно да изглежда различна, но сестра ти все още е там, вътре.

Бутна вратата и тримата влязоха.

Медицинските сестри бяха обърнали Типи на другата страна, така че Куори премести столовете. Измъкна от джоба си книгата на Джейн Остин и я подаде на Даръл.

— Не ме бива да чета — каза Даръл. — Особено тия стари работи, татко.

— Опитай. Не съм започнал да раздавам награди за добро изпълнение.

Даръл въздъхна, седна, взе книгата и започна да чете. Четеше бавно и със запъване, но полагаше всички усилия.

Когато прочете четири страници, Куори му благодари и даде книгата на Гейбриъл.

Малкото момче беше много по-добър четец и прочете цяла глава, като влизаше в ролите на героите и променяше гласа си. Когато свърши, Куори каза:

— Този път не ми се стори да си много отегчен, млади момко.

Гейбриъл го погледна смутено.

— Прочетох книгата в „Атли“. Мина ми през ум, че ако ти и мис Типи толкова я харесвате, няма да е зле да се опитам пак да я прочета.

— И каква е присъдата? — попита Куори с усмивка.

— По-добра е, отколкото си мислех. Е, не мога да кажа, че е любимата ми книга.

— Добре.

Куори сложи касетофона на нощното шкафче до главата на Типи и улови ръката й. В стаята се разнесе гласът на Камерон Куори, покойната съпруга на Сам и майка на Типи. Обръщаше се към дъщеря си с думи на обич, подкрепа и надежда.

Към края гласът й отслабна, защото това бяха последните думи на Камерон Куори преди смъртта. Куори я беше записал по нейно настояване в „Атли“ през сетните мигове от живота й.

Прощалните й думи бяха: „Обичам те, Типи, скъпа. Мама те обича с цялото си сърце. Нямам търпение да те прегърна пак, малка моя! Когато и двете ще сме здрави и щастливи в ръцете на Исус.“

Куори й пригласяше при тези последни думи и свърши точно когато свърши и тя.

Изключи касетофона. Веднага щом името на Исус беше излязло от устните й, Камерон Куори беше поела последния си дъх и беше починала. За една обичаща Бога жена, смяташе Куори, това беше достоен начин да напусне този грешен свят. После беше затворил очите й и беше сложил ръцете й на гърдите, както беше направил и с майка си.

Даръл и Гейбриъл се бяха просълзили. Бършеха очи и избягваха да се гледат.

— Мама беше най-добрата жена, която познавам — промълви Даръл накрая, а Куори кимна в знак на съгласие.

Докосна лицето на Типи.

— И тя е там горе, при нея.

— Амин — каза Гейбриъл. — Може ли да се подобри някога, мистър Сам?

— Не, синко. Не може.

— Искаш ли да се помолим за нея? — Гейбриъл долепи длани една в друга и понечи да коленичи.

— Помоли се, ако искаш, Гейбриъл. Аз вече не се моля.