Чтение онлайн

— Това място помни и по-добри времена — каза тя.

— Така изглежда — кимна Шон замислено. — Коя е?

Мишел посочи напред.

— Онази. Старата фермерска къща. На улицата няма друга такава. Останалите са строени върху земя на фермата.

Шон спря джипа отпред.

— Няма вид на обитавана къща — обяви той.

Мишел не слизаше от колата.

— Сега какво? — попита Шон.

— Не знам.

— Не искаш ли да слезеш? Да огледаш наоколо? Дойдохме чак тук.

Мишел се поколеба.

— Да, би трябвало.

Минаха по утъпканата пътека. Къщата беше построена доста навътре в двора. Стара гума висеше на прогнило въже от единствения останал клон на умиращ дъб. Отстрани стар пикап без колела беше качен на трупчета. Мрежестата врата се беше откачила и беше паднала на хлътналата веранда пред вратата.

На едно място Мишел спря и се загледа в орязаните стъбла на някакви храсти. Едва се показваха над земята. Бяха в права линия.

— Беше жив плет — обясни Мишел. — Забравих точно какъв. Една сутрин се събудихме и го нямаше. Баща ми го засади за някаква годишнина от сватбата им. След като го орязаха така, повече не поникна. Мисля, че който го е направил, е излял и някаква отрова за растения.

— Разбрахте ли кой го е направил?

Мишел поклати глава и продължи към къщата. Прекрачиха падналата мрежеста врата и Мишел опита дръжката на вратата. Не заяде. Шон я улови за китката.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Щом стигнахме чак дотук… А и не мисля, че ще дойда отново.

Той пусна китката й и двамата влязоха. Вътре беше мръсно и пусто.

На светлината на фенерчето, което Шон грабна от джипа, видяха няколко парцаливи и мръсни одеяла, опаковки от храна, празни бирени бутилки и десетина използвани презерватива.

— Не е много подходящо за книгата ми със спомени — промърмори Мишел, докато оглеждаше мястото.

— Всяка разходка из миналото е такава — каза Шон. — Нещата никога не са толкова хубави, колкото ги помним.

Мишел погледна стълбите.

Шон проследи погледа й.

— Коя беше твоята стая?

— Втората отдясно.

— Искаш ли да се качим?

— Може би по-късно.

Обиколиха долния етаж. Видяха още боклуци и мухъл, а Шон забеляза, че Мишел не реагира на нищо. Отвори задната врата и излезе. Още боклук, пикапът без колела отстрани, гараж без врата, пълен с вехтории.

Гледката беше жалка и потискаща. Дори и Шон вече едва издържаше да стои там. Чудеше се как така Мишел продължава да се озърта наоколо, вместо да хукне с писъци.

— Е, защо дойдохме? — попита той след малко.

Мишел седна на задната веранда. Той застана до нея.

— Връщал ли си се на мястото, където си отраснал? — попита тя.

— Веднъж.

— И?

— Нищо особено. Освен че всичко ми се стори доста по-малко, отколкото си го спомнях, което е естествено, защото сега гледам нещата от по-голяма височина. Видях къщата и продължих по пътя си.

— И на мен ми се иска. Да погледна къщата и да продължа по пътя си.

— Да тръгваме тогава. — Бръкна в джоба си, извади ключовете от джипа и й ги подхвърли. — Имаш честта.

Влязоха обратно в къщата. Мишел спря до стълбата за горния етаж.

— Мишел — каза Шон, — не бива да се самоизмъчваш заради всичко това.

Тя тръгна нагоре.

— Сигурна ли си?

— Не — отговори Мишел, но продължи да се изкачва.

Стигнаха широката площадка и спряха. Горе имаше четири врати — по две от всяка страна.

— Значи втората тук е била твоята? — попита той и посочи вдясно.

Мишел кимна.

Той посегна да отвори вратата, но тя го спря.

— Недей.

Той се отдръпна и я погледна.

— Може би трябва да си тръгваме?

Тя кимна, той направи крачка към стълбата, но Мишел рязко се обърна, сграбчи дръжката на втората врата вдясно и я отвори.

И изпищя, защото пред нея стоеше мъж и я гледаше.

После профуча покрай двамата с Шон, изтича надолу по стълбите и излезе през предната врата.

Мишел трепереше толкова силно, че Шон се отказа да го догони. Спусна се към Мишел и я прегърна. Отдръпна се едва когато видя, че се е поуспокоила. Гледаха се. Явно ги мъчеше един и същи въпрос.

Шон го произнесе първи стъписан:

— Какво, по дяволите, прави баща ти тук?

Президентският самолет „Еър Форс 1“ докосна пистата на военновъздушна база „Андрюс“ и пилотите включиха реверса на четирите двигателя на машината — „Боинг 747“. Президентът беше в предната част — в апартамента си, в който имаше две легла и баня. Скоро след това излетя и президентският хеликоптер заедно с обичайния ескорт от военни хеликоптери. Наближаваше полунощ, когато президентът кацна на моравата зад Белия дом.

Дан Кокс скочи на тревата, изпълнен с енергия, сякаш бе готов да започне нов ден, вместо да завърши стария. По време на предизборна кампания беше такъв. Непрекъснато оставяше далеч по-младите си помощници без дъх и полузаспали от умора, докато обикаляха страната. Вълнението от конкурентната битка сякаш го изпълваше с достатъчно адреналин, за да е нащрек през цялото време. Не по-малко беше и опиянението от това, че е президент на Съединените щати — длъжност, която не можеше да се сравни с нищо друго. Все едно да си рок легенда, първокласна кинозвезда, спортист от световен мащаб и най-близкото нещо до бог, но тук, на земята, събрани в едно.

Тази вечер, както и всеки друг път, президентът се движеше сред кръг от хора, които агентите на Сикрет Сървис наричат „пакет“ — самият той, високопоставеният персонал, подразделение на охраната и няколко извадили късмет журналисти от пресцентъра. Когато приближиха сградата, журналистите и персоналът бяха ловко отклонени, а с президента останаха само една служителка и охраната.

Всички врати се отваряха пред лидера на свободния свят и той влезе в Белия дом, като че ли беше негова собственост. И неофициално беше така. Макар и финансирани от американския данъкоплатец, това бяха неговият дом, неговият хеликоптер, неговият самолет. Никой не можеше да го посети там или да лети с тях без неговото одобрение.

Служителката тръгна към кабинета си, а президентът продължи към апартамента на първото семейство. Охраната остана отвън. Тук беше наистина „пакетиран“. Едва ли някъде другаде можеше да бъде в по-голяма безопасност отколкото на Пенсилвания Авеню 1600. Ако Сикрет Сървис имаше думата, президентът никога нямаше да излиза от сградата, докато не изтечеше мандатът му или гласоподавателите не го заменяха с друг. Той обаче беше президент — човек на народа. Не можеше да не се разхожда сред него, докато в стомасите на охраняващите го се отваряха язви.