Чтение онлайн

— Ако ми се изпречи мишена, която трябва да улуча, ще го направя. Разчитам на теб обаче да го улучиш първа.

— Ще го имам предвид.

Продължиха напред.

— Нямам ключ от вратата на рудника — каза Гейбриъл след малко.

— Няма да е проблем. Ти само ни заведи дотам — нареди Мишел.

След няколко минути се изкачиха и видяха затревената писта.

— Това ли е неговият самолет? — попита Шон и посочи малката чесна.

— Да.

Изведнъж Гейбриъл посочи вдясно.

— А това е мистър Сам!

Погледнаха нататък.

Сам Куори беше излязъл от рудника с малка черна кутия в ръка. Прикриха се. Мишел извади пистолета и се прицели, но от това разстояние нямаше гаранция, че ще улучи. Погледна Шон и той поклати глава.

— По-стар е, отколкото си мислех — прошепна Шон, докато оглеждаше високия белокос мъж.

— Силен е като бик — каза Гейбриъл. — Веднъж повали мъж, два пъти по-едър от него и два пъти по-млад, защото напсува майка ми. Бие се много добре.

— Надявам се да не ми се наложи да разбера колко е добър — отбеляза сухо Шон.

— Нали дойдохме, за да се уверим, че всички са добре. Момичето и мистър Сам?

Шон и Мишел се спогледаха.

— Така е. Гейбриъл, това обаче зависи от него. Ако предприеме нещо, ние ще трябва да реагираме, нали?

— Ще поговоря с него. Всичко ще е наред. Няма да нарани никого. Познавам мистър Сам.

Мишел погледна Шон. Никой от двамата не изглеждаше толкова уверен в благоприятния изход.

Двата хеликоптера се приземиха меко.

Президентът погледна през илюминатора и лицето му се зачерви.

— Какво става тук, по дяволите!?

Сочеше командосите.

Преди да успеят да му отговорят, на стъклото почука Чък Уотърс. Един от агентите отвори вратата и спусна стълбата.

— Кои са тези? — настоя президентът.

— Взвод за спасяване на заложници, сър — отвърна Уотърс. — Дойдоха предварително, за да подсигурят района.

— Не съм давал разрешение за такова нещо.

— Не сте, сър. Операцията е разрешена от директора на ФБР.

Кокс не се зарадва особено, но директорът на ФБР не се назначаваше от него и оставаше на поста си за определен срок, независимо от промените в Белия дом.

В това време двете кучета, обучени да откриват бомби, обиколиха къщата с водачите си, после влязоха вътре. След малко единият водач се появи на входа и даде знак, че всичко е чисто.

Край хеликоптера Уотърс продължаваше:

— За ситуацията го е уведомил директорът на Сикрет Сървис. Решил е, че това е най-добрият начин да се действа, след като настоявахте да дойдете тук, сър.

— Каква загриженост! Да се надяваме само племенницата ми да не е мъртва в резултат на това решение.

— Значи по тази причина сме тук, така ли? — попита Лари Фостър. — Похитителите са отправили някакви искания?

Всички погледнаха към Джейн Кокс.

— Знаем, че писмото, което взех от вас, мисис Кокс, не е истинско — каза Уотърс. — В истинското писмо ли пишеше да дойдете тук?

— Не. Там имаше телефонен номер, на който да се обадя. Обадих се и ми казаха да дойда тук с президента, ако искам да видя племенницата си жива.

— А казаха ли ви какво да правите, след като дойдете тук?

— Да влезем в къщата и да видим жена на легло — отговори Джейн Кокс.

— Да, в къщата наистина има жена на легло. На животоподдържащи системи. Коя е тя?

— Не знам — отвърна твърдо Джейн. — Тук съм, за да си върна племенницата.

— Не знаете ли коя е? — попита скептично Уотърс. — Сигурна ли сте?

— Откъде мога да знам! — извика Джейн Кокс. — Дори не съм я видяла още!

Фостър се смути.

— Добре, но какво точно се очаква от вас да направите вътре? Според командосите жената не е в съзнание.

Джейн и президентът се спогледаха.

— Мога да ви кажа само, че аз и президентът трябва да влезем в онази къща и да видим жената. Това е всичко — отвърна Джейн.

— И трябва да влезем сами — добави бързо президентът. — Поне така е казал похитителят на Джейн.

Уотърс и Фостър се спогледаха тревожно. Фостър каза:

— Господин президент, сър, това никак не ми харесва. Единствената причина някой да иска да дойдете тук е, за да ви навреди. Нищо друго няма смисъл. На покрива на къщата е нарисувана мишена. Трябва да върнем хеликоптера в Хънтсвил и да се приберем у дома. Още сега.

— Тогава племенницата ми ще умре! — възкликна президентът. — Наистина ли смятате, че ще си тръгна и ще допусна това да се случи?

— Сър, разбирам чувствата ви, но нямате избор. Аз също. Вие сте президент на Съединените щати. С вашата сигурност не може да се правят компромиси. Длъжен съм да не поставям ничий живот над вашия. Дори и живота на племенницата ви. — Фостър погледна Джейн. — Дори живота на съпругата ви. Такъв е законът. Такава ми е работата и смятам да изпълня дълга си.

— Пет пари не давам за закона и за дълга ти, Фостър! Тук става дума за живота на едно малко момиче. Няма да се откажа.

— Сър, не ме принуждавайте да го направя по трудния начин. Обясних ви, че имам правомощията да ви принудя и съм готов да ги упражня още сега.

— Нали проверихте всичко наоколо? Командосите не провериха ли също всичко? Каква опасност има? Може би онази жена вътре ще скочи и ще ме убие?

— Тя е на командно дишане.

— Значи не представлява опасност за мен. Довели сте обучени кучета. И те не надушиха нищо. Отвън чака армия въоръжени мъже. Казахте ми, че отгоре кръжат военни самолети и хеликоптери. Само танк, самолет или гранатомет може да улучи къщата от въздуха, а доколкото ми е известно, всички оръжия в щата Алабама са наши. Тук сме само ние. Къде е опасността? Е?

— Сър, ако знаех къде е опасността, щеше да престане да бъде опасност. Безпокои ме неизвестното.

— Неизвестното! — тросна се Дан Кокс. — Нека поговорим за известното тогава, Лари! Ако сега обърна гръб и се прибера у дома, а племенницата ми умре, след като съм можел да я спася, и това се разчуе, ще изгубя изборите. Разбираш ли, приятелю?

Фостър, Уотърс и другите агенти в хеликоптера размениха погледи. Явно не вярваха на ушите си.

— Добре — каза Фостър бавно, — ще изгубите изборите.