Чтение онлайн

— Не знам, Шон. Казах ти вече.

— Така е, но сметнах, че вече сте наясно. С президента сте, а не знаете къде отивате?

— Всичко се обърка. Летим на сляпо и потъпкваме всички инструкции на службата. Лари Фостър е шеф на охраната и всеки момент ще получи инфаркт. След скандала в Овалния кабинет сега летим с хеликоптера към точка, зададена с координати.

— Арън, това е безумно. Може да попаднете в капан!

— Кажи ми нещо, което не знам. Да не мислиш, че сме особено щастливи? Той обаче е президентът.

— Казваш, че директорът на Сикрет Сървис е допуснал това да се случи? Или старшите съветници на президента? Ами вицепрезидентът?

— Ходим по въже. Той е главнокомандващият, а ние сме негови подчинени. Все пак успяхме да поискаме подкрепа от ФБР и от военните, така че ще осигурим добра защита дори и при тези обстоятелства.

Уотърс кимна на Бетак да му даде телефона.

— Кинг? Чък Уотърс.

— Ей, Чък, оставих ти съобщение.

— Какво правиш, по дяволите?

— Ако ти кажа, няма да повярваш. Арън ми каза с какво сте се захванали. Може би ще попаднете в засада.

— Можем. Президентът обаче не знае, че преди нас лети още един хеликоптер, пълен с командоси от взвода за спасяване на заложници. Докато кацнем и преди президентът да слезе, те ще огледат мястото и ще заградят периметър, така че и мравка да не може да премине. Ако не ни хареса гледката, ще се махнем оттам, без да се съобразяваме с президента.

— Ами ако ви обстрелват във въздуха?

— Машините ни са оборудвани за противодействие на ракети земя-въздух и въздух-въздух. Освен това над нас летят военни самолети. А ескадрила бойни хеликоптери „Апачи“ оглеждат терена сантиметър по сантиметър от точката, която ни е дадена. Нали знаеш, че като видиш „Апачи“, или се предаваш, или пълниш гащите, или и двете?

— Добре, добре. Открихме обаче нещо, за което трябва да знаеш. Може да е ахилесова пета. — Шон обясни за металните контейнери.

— Къде ги откри?

— Ще ти кажа по-късно. Надявам се да успееш да се справиш с тях.

— Ще видя какво мога да направя. Къде си сега?

— Пътувам към изоставен рудник с едно момче на име Гейбриъл.

— Гейбриъл? Защо рудник?

— Защото мисля, че малкото момиче може да е там.

— Уила?

— Надявам се и се моля, Чък. Ще поддържаме връзка. Желая ви късмет.

Шон затвори и Уотърс върна телефона на Бетак.

— Това е безумие, Чък. Като епицентър на ядрен взрив.

— Добре. Ще кажеш ли обаче на нашия човек, че е идиот да идва тук?

Бетак не отговори.

Сам Куори гледаше импровизирания сателитен телефон в ръката си толкова напрегнато, сякаш държеше отровна змия. Не беше време Карлос да му се обади, но му се искаше вече да го е направил. Искаше всичко да свърши.

Провери дали всичко при Даръл е наред и после отиде в стаята на Уила. Когато влезе, видя нея и Даян, свити край масата. Беше решил този последен ден двете да са заедно. Затвори вратата зад себе си и двете вдигнаха очи.

Куори се облегна на стената и запали цигара.

— Какво става? — попита Уила с треперещ глас. Беше съвсем различна, откакто разбра, че нещо може да се е случило с близките й.

— Почти свърши — отговори Куори. — Поне така се надявам.

— Надяваш се? — повтори Даян. Лицето й беше навъсено, гласът й звучеше уморено.

— Да, надявам се — отвърна Куори. — И се моля.

— А какво ще стане, ако надеждите ти не се оправдаят? — попита Уила.

— Да, кажи ни, мистър Сам — подкани го Даян хладно. — Какво ще стане тогава?

Той не й обърна внимание, а погледна към Уила.

— Доведох болната си дъщеря у дома.

— Защо?

Той сви рамене.

— Време беше. Сбогувах се и така нататък. Всичко е наред.

— Сбогува се? — попита уплашено Уила.

— Ами… както и да се развият нещата тук, с мен е свършено. Край. Вече няма да виждам никого.

— Ще се самоубиеш ли? — попита Даян с нотка на надежда в гласа.

Куори се усмихна.

— Не можеш да убиеш мъртвец.

Даян извърна лице, но Уила попита:

— А кой ще се грижи за дъщеря ти, ако ти няма да можеш?

Даян пак го погледна с любопитство. Беше очевидно, че дори не се бе замислила за това.

Куори сви рамене.

— За нея ще е добре.

— Но…

Той отиде до вратата.

— Вие, двете… дръжте се още малко.

И излезе.

Даян се приближи.

— Няма да свърши добре, Уила.

Уила гледаше втренчено към вратата.

— Уила? Чуваш ли ме?

Момичето очевидно не я чуваше. Просто гледаше вратата.

Самолетът не беше на мястото си и сега Мишел настъпваше газта като бясна. Гейбриъл седеше до нея на предната седалка и й казваше накъде да кара, а Шон беше отзад и оглеждаше небето, за да открие хеликоптера с президента и първата дама, които трябваше да отговарят за много неща.

— Тук наляво — каза Гейбриъл.

Мишел сви рязко и запрати Шон в другия край на седалката.

— Ако умрем, преди да стигнем, няма да е много ефективно — отбеляза Шон и си сложи предпазния колан, след като се изправи с усилие.

— Още колко остава, Гейбриъл? — попита Мишел.

— Около час — отвърна той. — Мистър Сам може да стигне там със самолета за по-малко. Аз не съм се качвал на самолет, а ти?

Мишел се взираше в пътя напред. При всеки прав участък настъпваше педала докрай, но с навлизането им в хълмистия терен правите участъци почти изчезнаха.

— Да, летяла съм със самолет. — Завъртя глава назад към Шон. — А той е бил в самолета на президента.

Гейбриъл се обърна и го погледна със страхопочитание.

— Познаваш президента!

Шон кимна.

— И той си обува гащите както мен и теб. Разликата е, че когато той си обуе неговите, може да натисне едно копче и да взриви света.

Мишел го изгледа, сякаш го питаше „какви ги дрънкаш“, после каза:

— Ако искаш да се качиш на самолет някой ден, Гейбриъл, можем да го уредим.

— Страхотно! На следващия разклон вдясно.

— Какъв разклон!? — възкликна Шон и джипът друсна толкова силно, че едва не разкопча предпазния му колан. — Последните десет километра сякаш се движим в минно поле!