Чтение онлайн

— Пълен наляво! — нареди главният лесничей по радиостанцията и всички послушно се обърнаха в указаната посока.

Само от способностите на лесничея зависеше дали птиците ще се покажат из гъсталака, където трябва, и дали, вместо да литнат всички заедно като рояк насекоми, ще излязат по една, по две, за да се изредят както подобава над насочените дула на ловците. Така участниците в масовия разстрел имаха повече време да сменят оръжията си след първия опит и да изчакат готови следващата птица, която се покаже над главите им. Репутацията на домакина зависеше от това колко успешно неговият лесничей ще „покаже“ дивеча на ловците.

Роян се възползва от кратката почивка, за да успокои дишането си и да се огледа. През една пролука в дърветата пред себе си можеше да види долината оттатък горичката.

В подножието на хълма се откриваше широка поляна. Зеленината й се разкъсваше тук-там от петната мръсен сняг — останки от валежа седмица по-рано. В самото начало на лова всеки от участниците бе изтеглил чрез жребий номера на поста, от който му се полагаше да стреля по птиците.

Всеки от ловците бе застанал на отреденото му място, зад гърба му с втората пушка в ръце чакаше помощникът, отговарящ за презареждането на оръжията. Всички наблюдаваха в очакване склона пред себе си, откъдето трябваше да се появят първите фазани.

— Кой е сър Никълъс?

— Високият. — Майката посочи с пръст далечния край на редицата.

В слушалките се чу отново гласът на лесничея:

— Още малко вляво. Започнете пак да блъскате.

Викачите започнаха да удрят с тоягите по земята.

Заради деликатния характер на операцията, която трябваше да бъде проведена като по ноти, този път до викане нямаше да се стигне.

— Бавно напред. Щом видите птиците да летят, спрете.

С отмерена стъпка линията потегли напред. Роян чуваше как фазаните в гъсталака пред нея се опитват тихомълком да се измъкнат, без да стигат дотам, че да размахат криле. Никоя птица нямаше да се покаже на открито, преди да са я принудили насила.

По пътя им се показа още един ров, този път пълен не с вода, а обрасъл с къпинови храсти. Някои от по-големите кучета, най-вече лабрадорите, откровено отказаха да се наврат между бодлите. Джорджина свирна остро на Маджик, който наостри уши. Козината му беше цялата подгизнала и естественият му цвят отдавна се беше изгубил под калта и закачилите се бодили. Розовото му езиче се показваше в единия край на устата му, широко разтворена в кучешка усмивка, а опашката му весело играеше. В момента той беше най-щастливото куче в цяла Англия. Бяха му поверили работата, за която се беше родил.

— Хайде, Маджик — заповяда му Джорджина. — Влизай вътре. Изкарай ги на откритото.

В цялата плетеница от клони Маджик си избра най-непроходимото място и скоро изчезна от погледа. В продължение на няколко секунди викачите се заслушаха в шумното му душене по земята, в ровенето му из пръстта, докато в един миг иззад храстите не се разигра жестока схватка, от която резултатът можеше да е само един.

Двойката фазани се стрелнаха от скривалището си и литнаха да се спасяват. Водеше женската — сивкаво същество, трудно за описание, с размерите на домашна кокошка; зад нея обаче в пълното си великолепие се появи мъжкарят. Главата му беше украсена във вълнисто зелено, гушата и страните му бяха в алено червено, опашката му — на канелени и черни райета — беше дълга почти колкото тялото, а пък самото то се губеше под пъстра смесица от преливащи се цветове.

На фона на сребристите облаци перата му заблестяха като безброй страни на скъпоценен камък, изпаднал от ръцете на небесните властелини. При вида на подобна красота Роян изгуби дъх.

— Само ги погледни какви красавци са! — личеше си, че и Джорджина се вълнува не по-малко от нея.

Двете птици се бяха изстреляли към самия небосвод и се издигаха все повече и повече над главите на наблюдателите, сякаш женската искаше да отведе любимия си в млечното царство на облаците. Преди да ги стигнат обаче, вятърът — като изпуснат въздух под налягане — ги подхвана в мощната си прегръдка и ги подхвърли към отвореното пространство на долината.

За викачите това бе най-приятният миг за целия ден. Те се бяха потрудили здраво, за да го изпитат. Едва сега си позволиха с отънелите си от вятъра гласове да окуражават двете птици, които се изгубваха от погледите им. Да се гледа фазанът високо в небето беше не само радост за окото, но и надежда за сърцето — от подобна височина птиците можеха да предизвикат всеки стрелец на земята.

— Напред! — викаха си един на друг щастливците, но веднага като по сигнал се спряха — до такава степен полетът на двата фазана бе привлякъл погледите им.

Всички от подножието на хълма също се взираха в небето. От разстояние лицата на ловците изглеждаха като размазани светли петънца на зеления фон на тревата. Във въздуха почти се усещаше вълнението, излъчвано от напрегнатите им погледи. Всички наблюдаваха в очакване фазаните да достигнат малката скорост на летежа си, да отпуснат криле и да се оставят на инерцията да ги носи плавно надолу към земята.

Това беше най-трудната мишена, която един ловец можеше да си представи. Двойка фазани високо в небето, подхванати от силен вятър; хората с пушките разположили се така, че птиците да застанат на мушките им на пределната височина от полета си. Ако някой ги изчакаше да слязат, щеше безпомощно да ги изгледа как го отминават, неуязвими за ловната му карабина. Всеки от ловците разполагаше с дванадесет куршума в пълнителя си и трябваше за стотни от секундата да извърши всички необходими изчисления за скоростта и триизмерното пространство над главата му. Дори най-добрите ловци гледаха да уцелят поне една от птиците, кой би помислил да стреля и по двете едновременно?

— Залагам една лира — извика Джорджина, — че и двете ще се спасят!

Но никой от викачите не пожела да приеме облога.

Вятърът леко отнасяше птиците на една страна. Както се бяха стрелнали в началото, щяха да излязат в самата среда на редицата от ловци, но сега щяха да се озоват в далечния й край. Според промяната на ъгъла Роян наблюдаваше и реакцията на мъжете с пушките. Всеки от тях последователно надигаше оръжие, щом птиците се обърнеха към него, но после бързо го прибираше в скута си, щом се увереше, че вятърът отнася фазаните в сектора на съседа му. Облекчението на всеки от ловците беше видно дори от такова голямо разстояние: никой не искаше да приеме подобно, почти невъзможно, предизвикателство пред погледите на всички останали.

Накрая на пътя на птиците остана само високата фигура в края на пътеката.

— Птицата е ваша, сър — подвикна ехидно един от ловците и Роян изведнъж установи, че дъхът й е секнал от напрегнато очакване.

Никълъс Куентън-Харпър сякаш не забелязваше летящите фазани над себе си. Стоеше напълно отпуснат, с леко приведени рамене, стиснал здраво пушката под дясната си мишница, с насочени към земята дула.

Едва когато женската достигна определена точка в небето, намираща се на шестдесет градуса отклонение от позицията му, Харпър благоволи да излезе от вцепенението си и с невъзмутима грация надигна цевта, която се завъртя като в оръдеен лафет. Щом прикладът опря о рамото му, а мерникът се оказа пред окото му, той натисна спусъка, но дори тогава цевта продължи да се движи и изписа пълен полукръг.

Поради голямата дистанция Роян чу изстрела със закъснение. Видя как оръжието се отскача назад при отката, как от цевта се извива синкав дим. Никълъс върна карабината си в първоначалното й положение и в същия миг женската отпусна глава назад и сви безпомощно криле. Куршумът я беше ударил право в главата, затова из въздуха дори не се разхвърча перушина, която да издаде на случайния наблюдател, че целта е била улучена. Едва когато птицата се насочи плавно към земята, дочу гърма от стрелбата.