Чтение онлайн

Следваше залата с антилопите, където посетителят се чувстваше в савана, наобиколен отвсякъде от красивите й обитатели. Роян се спря най-напред пред витрината, зад която уж пасеше цяло семейство от вече изчезналия вид на гигантските пясъчни антилопи, живели преди години в Ангола: Hippotragus niger variani. По-нататък, докато се възхищаваше на дългите, извити назад рога на катраненочерния африкански бик със снежнобели гърди, Роян с болка си помисли как прекрасният екземпляр е бил повален от оръжието на някой Куентън-Харпър. Но не си струваше да плаче по убитите животни. Ако не бяха страстта и себеотрицанието на ловците колекционери, бъдещите поколения може би никога нямаше да узнаят, че по земята са ходели подобни величествени създания.

Нататък експозицията представяше африканския слон. Посетителката се закова като ударена от гръм в средата на залата, когато пред очите й се разкриха чифт слонски бивни — толкова дълги, че й ставаше непонятно що за звяр ги е носил. Подобни чудеса по-скоро биха отивали на някой древногръцки храм на Артемида, където да заместят мраморните колони, отколкото на жива твар. Роян се приведе, за да прочете обяснителната табелка:

Бивните бяха точно два пъти по-високи от Роян, а обиколката им — два пъти колкото талията й. Вече се намираше в египетската зала, а продължаваше да се чуди какви ли са били размерите на самото животно, което ги е носило, и каква ли е била силата му.

Но бивните не представляваха нищо в сравнение с останалите изненади, които криеше музеят. На Роян дъхът й буквално секна, когато погледът й се спря върху експоната насреща. Пред нея стърчеше статуя на Рамзес II, петнадесет стъпки висока, издялана от полиран червен гранит и изобразяваща фараона в ролята на бог Озирис. Царят-бог стъпваше здраво върху земята с мускулестите си крака, обут в прости сандали и облечен само с препаска. В лявата си ръка държеше останките от боен лък, от който липсваха както горната, така и долната половина. За няколко хиляди години съществуване това беше единственото увреждане, което статуята беше претърпяла. Останалото изглеждаше сякаш току-що излязло изпод длетото на скулптора; и до ден-днешен се виждаха следите от неговите удари по постамента й. В дясната си ръка, свита в юмрук, фараонът стискаше печат с изобразен царски картуш на него. На царствената си глава бе сложил двойната корона на Горен и Долен Египет, а в погледа му се четеше някаква тайнствена вглъбеност.

За египтоложката не беше трудно да разпознае статуята, защото нейната близначка стоеше в голямата зала на каирския музей. Всеки ден бе минавала по два пъти край нея — веднъж на идване и веднъж на тръгване от работа.

Постепенно я обземаше гняв. Та това насреща й беше едно от най-големите богатства на нейния си Египет. Било е откраднато по най-безочлив начин от едно от свещените места на родината й. Мястото му в никакъв случай не беше в този музей. Статуята принадлежеше на бреговете на великата река Нил. Роян застана пред статуята, за да я огледа отблизо, но от вълнение не можеше да спре да трепери. Внимателно зачете йероглифния надпис върху пиедестала.

Насред посланието, твърде арогантно по стил, се мъдреше отново царският картуш. Иначе надписът казваше следното:

Нечий глас прочете написаното високо, но това в никакъв случай не беше нейният — добре си го познаваше, за да го сбърка с друг. Роян скочи като ужилена и се огледа. При рязкото си движение едва не се блъсна в мъжа.

Беше наврял ръце дълбоко в джобовете на безформената си сива жилетка. На единия лакът зееше огромна дупка. Отдолу беше облечен с изтъркани дънки и само протритите му кадифени пантофи с монограм, подсказваха, че не е човек от простолюдието. Изобщо, сър Никълъс беше самото олицетворение на определен тип англичани, които са прекалено заети с интелектуална дейност, за да обръщат внимание на външния си вид.

— Простете, нямах намерение да ви плаша — усмихна й се той в лениво извинение. Зъбите му бяха изключително бели, но леко закривени навътре. Чак след известно време той като че ли се сети кой е пред него.

— А, това сте вие.

Роян би трябвало да се почувства поласкана, че той си я спомня след толкова случайна и кратка среща, но искриците в погледа му по-скоро я засегнаха. Все пак не можеше да не му подаде ръка, след като той вече го беше сторил.

— Ник Куентън-Харпър — представи й се домакинът. — Вие трябва да сте някогашната студентка на професор Диксън. Мисля, че ви мярнах по време на лова миналия четвъртък. Не бяхте ли в отбора на викачите?

Гласът му излъчваше прямота и добронамереност, затова тя му отвърна с облекчение:

— Да, аз съм Роян Ал Сима. Мисля, че познавате мъжа ми Дураид Ал Сима.

— Дураид! Разбира се, че го познавам. Голяма работа е той. Двамата сме прекарали доста време заедно в пустинята. Изключителни преживявания. Как е той?

— Мъртъв.

Тя далеч нямаше намерение да се изкаже толкова цинично, но не й дойде на ум по-подходящ отговор.

— Ужасно съжалявам. Не знаех. Кога се е случило?

— Неотдавна, само преди три седмици. Беше убит.

— О, Боже Господи — в очите му се прочете искрено съчувствие към нещастието й, а Роян се сети, че и той наскоро е преживял подобна скръб. — Обаждах му се в Кайро само преди четири месеца. Беше все тъй чаровен както винаги. Откриха ли кой го е извършил?

Тя поклати глава в знак на отрицание и погледът й зашари по експонатите, за да не види той сълзите в очите й.

— Имате великолепна колекция.

Той също нямаше нищо против да сменят темата.

— Най-голям е приносът на дядо ми. Служил е в щаба на Евелин Беринг — Непоносимия, както го наричаха многобройните му врагове. Бил е британски управител в Кайро по време на…

— Да — прекъсна го Роян, — чувала съм за Евелин Беринг, пръв граф Кромър, британски генерален консул в Египет от 1883-та до 1907 година. С огромните си пълномощия си е спечелил славата на непоклатим диктатор, държащ изкъсо юздите на целия ми народ. Та затова е имал и доста врагове, както казахте.

Никълъс леко присви очи.

— Пърсивъл специално ви представи като една от най-добрите си студентки. И все пак е пропуснал да ми съобщи за силните ви националистически възгледи. Явно, че не е имало смисъл да чета на глас надписа на фараон Рамзес.

— Моят баща служеше в щаба на Гамал Абдел Насър — отговори тя с половин уста. Насър беше човекът, който прекатури марионетния владетел крал Фарук и сложи край на британското управление в Египет. После, като президент, има смелостта пред очите на англичаните да национализира Суецкия канал.

— Ха! — изненада се домакинът. — Значи стоим от двете страни на фронта. И все пак, нещата се промениха. Надявам се, няма да се държим като врагове…

— В никакъв случай — кимна Роян. — Дураид никога не е крил уважението си към вас.

— Също както и аз моето към него — съгласи се Никълъс и отново смени темата. — Особено се гордеем с колекцията си от египетски уштаби. Имаме по някой екземпляр от всички царски гробници от епохата на Старото царство до последния от Птоломеите. Нека ви ги покажа.