Чтение онлайн

Той се приближи до масата и от купищата книжа, които я бяха затрупали, извади точно определена снимка.

— Направих я в пролома по време на военната експедиция през 1976 година. Ще получите известна представа за въпросните водопади.

Подаде й черно-бялата снимка, на която се виждаха надвисналите скали от двете страни на реката, както и внушителна каскада от вода, падаща наглед от самото небе. На фона на разпенилата се вода се виждаха невзрачните фигури на полуголи мъже в лодки.

— Никога не съм си представяла подобно нещо! — загледа снимката с удивление Роян.

— Снимката не може да възпроизведе цялостното впечатление от величествената самота на мястото. Фотографът няма къде да застане, за да хване целия пейзаж в единна перспектива. Поне се убеждавате, че един такъв водопад най-вероятно ще спре група египтяни, тръгнали пеша по бреговете на реката, заедно с товарните си коне. Покрай речните прагове обикновено има образувани странични пътеки, дело най-често на слонове или друг едър дивеч. Водопади като този обаче няма как да бъдат заобиколени — скалите са практически непристъпни.

Роян кимна в знак на разбиране, а той продължи:

— Дори ние, които вървяхме надолу по течението, трябваше да сваляме лодките и екипировката с въжета. Не беше никак лесна работа.

— Тогава да приемем за вярно, че именно някой водопад е спрял дружината — вторият, като се тръгне от запад на изток.

Никълъс насочи бастунчето си към спътниковата снимка, проследяваща течението на реката нагоре от тъмната сянка, която подобно на клин се врязваше в територията на централен Судан и стигаше до язовир „Розейрес“.

— Планините започват да се издигат едва от етиопската страна на границата; оттам започва и самото дефиле. В района няма никакви градове и пътища; далеч нагоре по течението са построени два моста. В продължение на осемстотин километра — само вода и черни базалтови скали.

Той нарочно спря, за да й остави време да осмисли чутото.

— Едно от последните недокоснати от цивилизацията кътчета на земята. Има зловещата слава да подслонява не само множество диви зверове, но и диви люде. Отбелязал съм всички по-големи водопади по протежението на дефилето.

Показалката заигра по снимката и посочи едно по едно няколкото кръгчета, направени с червен маркер.

— Ето го и водопад номер две — около двеста километра по-нагоре от границата със Судан. Да не забравяме обаче няколко важни фактора, сред които не на последно място този, че коритото на реката може да се е изместило за последните четири хиляди години, сиреч след пътешествието на нашия приятел Таита.

— Едва ли реката ще може така лесно да се изплъзне от прегръдката на толкова дълбок каньон — възрази Роян. — Та това е повече от километър. Дори и Нил не би могъл да направи подобна просека за някакви си четири хиляди години.

— Да, но със сигурност оттогава досега коритото се е променило тук-там. При всяко пълноводие течението придобива такава скорост и разрушителна мощ, че ми е направо невъзможно да ви я опиша. Водите се покачват с двадесет метра нагоре по стените на дефилето и отнасят всичко по пътя си със скорост от поне десет възела.

— И вие сте плавали при подобно течение? — запита тя с известно недоверие.

— Не и през сезона на пълноводието. Никой не би могъл да оцелее.

Двамата впериха поглед в снимката и се умълчаха за около минута. Опитваха се да си представят картината на разбеснялата се река по време на годишните разливи.

Но Роян бързо върна разговора към първоначалния въпрос.

— И така, кой е вторият водопад?

— Ето този, точно при устието на един от големите притоци на Абай. Реката се нарича Дандера, води началото си от планински масиви с надморска височина четири хиляди метра. Извира в подножието на връх Санкай от веригата Чоке, на около сто и петдесет километра на север от дефилето.

— Спомняте ли си като очевидец мястото, където реката се влива в Абай?

— Това беше преди двадесет години. Тогава прекарахме почти цял месец в пролома, така че всичко се е смесило в един-единствен спомен за безкрайния кошмар, който преживяхме. След като през цялото време гледаш само отвесни скали около себе си, а мозъкът ти е приспан от горещината, насекомите, рева на реката и безспирната работа с греблата, трудно помниш подробности. Но колкото и странно да е, спомням си добре устието на Дандера, и то по две различни причини.

— Нима? — размърда се на стола си Роян в очакване на разказа му.

Но той поклати тъжно глава.

— Първата е, че загубихме там един от нашите. Единственият смъртен случай при тази ми втора експедиция по реката. Въжето му се скъса и той падна от тридесет метра височина. Набучи се на една остра скала.

— Съжалявам. Но каква беше другата причина да запомните точно това място?

— Коптският манастир, който е издълбан в скалата на повече от сто метра над повърхността на водата.

— В дълбините на пролома? — не вярваше на ушите си тя. — Защо са построили манастир точно там?

— Етиопия е от най-отдавна християнизираните страни в света. На нейна територия съществуват повече от девет хиляди църкви и манастири, повечето от тях из самотните и недостъпни кътове по планините. Манастирът при устието на река Дандера е хранител на мощите на Свети Фруменций, светецът, дошъл в началото на трети век от Константинопол, за да разпространи християнството в Етиопия. Според легендата корабът му се разбил в скалите на Червено море и той бил отведен в Аксум, където покръстил император Езана.

— Вие посетихте ли манастира?

— Разбира се, че не! — засмя се Никълъс. — Имахме доста работа, свързана с физическото ни оцеляване, за да си губим времето с туризъм. Всички искахме само едно — колкото се може по-скоро да се измъкнем от пъкъла, където се бяхме сврели. Спуснахме се по водопада и продължихме надолу по течението. Всичко, което си спомням от манастира, са дупките, изровени в кремъка високо над реката, и почти неразличимите силуети на монасите пещерняци, облечени в бели одежди и застанали по перилата пред пещерите, за да ни гледат безучастно. Някои от нас им махаха от лодките, но бяха доста огорчени, след като не получиха никакъв отговор от тях.

— Как бихме могли да стигнем отново до същото място, без да организираме военна експедиция? — започваше да се чуди Роян, докато гледаше печално снимките на дъската.

— Да не би вече да се отказваме? — усмихна й се Никълъс. — Та вие дори не знаете за комарите, които живеят по онези места. Толкова са големи, че първо те улавят с уста и те отнасят в леговището си, преди да си похапнат.

— Хайде сега, да бъдем сериозни — не оцени чувството му за хумор тя. — Как ще стигнем дотам?