Чтение онлайн

— Това е всичко ли? И нищо друго? — не искаше да повярва Никълъс, но тя само поклати глава. — Помислете докъде сме стигнали, дори всичките ви предположения да се окажат верни. Да предположим, че реката не е сменила съществено леглото си, че коритото й до ден-днешен е такова, каквото го е познавал Таита преди четири хиляди години. Да предположим също така, че той наистина ни насочва към втория водопад, сиреч този при устието на река Дандера. Но какво точно ще търсим там? Ако става дума просто за някакъв надпис в скалата, дали той ще е оцелял през вековете, няма ли да е разяден от времето, от водите на реката?

— И Хауард Картър е разполагал с подобни бегли сведения за гробницата на Тутанкамон — напомни му любезно Роян. — Всичко, което е имал за упътване, е бил един-единствен папирус със съмнителен произход.

— Да, но Хауард Картър е имал да разкопае само Долината на Царете, а и това му е отнело десет години — на свой ред й възрази Никълъс. — На мен ми оставяте да претърся цяла Етиопия, която по площ е два пъти, колкото Франция. Колко време ще ни отнеме според вас да открием каквото и да е?

Роян рязко се надигна от стола си.

— Извинете ме, мисля, че ще е добре да посетя майка си в болницата. Повече от явно е, че си губя времето тук.

— Още не е дошъл часът за свиждане — опита се да я спре Никълъс.

— Тя е в самостоятелна стая — насочи се Роян към вратата.

— Ще ви закарам до болницата — предложи услугите си той.

— Благодаря, няма нужда. Ще извикам такси — отвърна му тя с леден глас.

— Докато дойде таксито, ще мине поне час — предупреди я Никълъс.

Това беше достатъчно да я убеди поне да се качи на рейндж роувъра. Двамата потеглиха и в продължение на четвърт час не си продумаха. Най-накрая той наруши мълчанието.

— Не ме бива в извиненията. Не ми се е случвало често да прибягвам до тях. И все пак — съжалявам. Бях малко рязък. Не исках да прозвучи така. Бях твърде развълнуван и не обърнах особено внимание на думите си.

Тя не му отговори, затова след известно време Никълъс добави:

— Все ще трябва да ми проговорите, иначе ще ни се наложи да си кореспондираме по пощата. А доколкото съм чувал, в дефилето на Абай пощенски клонове не са открити.

— Не знам защо останах с впечатлението, че вече сте се отказали да ходите в дефилето на Абай — продължаваше Роян да гледа право напред.

— Аз съм си един грубиян — призна се за победен Никълъс и едва сега тя го удостои с поглед. Това беше голямата й грешка, защото човек трудно устояваше на усмивката му и тя скоро избухна в смях.

— Предполагам, че не ми остава друго, освен да се съобразявам с факта. Вие сте грубиян.

— Още ли сме сътрудници? — заинтересува се Никълъс.

— В момента вие просто сте единственият грубиян, на когото мога да разчитам в живота. И да искаме, и да не искаме, вързани сме един за друг.

Разделиха се пред главния вход на болницата.

— Ще ви чакам тук в три часа — сбогува се той и запраши към центъра на града.

Още от студентските си години Никълъс наемаше малък апартамент в една от тесните улички зад йоркската катедрала. Цялото здание беше регистрирано на името на някаква компания от Каймановите острови, а телефонът в жилището, който не беше свързан с централата на сградата, липсваше във всички указатели. Изобщо трудно щеше да бъде някой да подуши, че тъкмо той го ползва. Преди да се запознае с Розалинд, апартаментчето беше играло твърде важна роля в социалните му контакти. Сега обаче Никълъс го използваше само за поверителни срещи и нелегални сделки. И либийската, и иракската му експедиции бяха планирани и организирани именно там.

От месеци не беше влизал в апартамента, затова когато отвори вратата, отвътре го блъсна миризма на влага, мухъл и липса на гостоприемство. Драсна клечка кибрит да запали газта под котлона и наля вода в чайника. Едва когато пред него чашата врял чай започна да пуска пара, Никълъс взе слушалката на телефона и набра номера на една банка на остров Джърси. След нея дойде ред на друга, този път на Каймановите острови.

„Всяко животно с мозък в главата знае няколко пътя в гората“, гласеше стара семейна поговорка, предавана от баща на син. С други думи Никълъс знаеше да пести бели пари за черни дни. За експедицията щяха да са му нужни средства, а адвокатите вече бяха блокирали повечето му влогове, за да изплатят борчовете му в Лойдс.

На всеки от банковите управители Никълъс повтори кодовете и номерата на сметките си, след което им даде указания как да му прехвърлят парите. Винаги се беше чудил как, ако разполагаш с пари, всичко ти върви като по мед и масло.

Погледна часовника си. Във Флорида беше ранно утро, но Алисън вдигна телефона още на второто позвъняване. Русокосата красавица движеше фирмата „Световно сафари“, която се занимаваше с уреждане на ловни и риболовни експедиции из най-затънтените краища на планетата.

— Здрасти, Ник. Не сме се чували повече от година. Вече си мислехме, че си ни разлюбил.

— Бях минал на друга вълна — призна си той. Как можеш да кажеш на хора отвъд океана, че жена ти и двете ти момиченца са загинали?

— Етиопия ли? — по тона й пролича, че поръчката му я затруднява. — Кога искаш да заминеш?

— Ами ако може още другата седмица?

— Шегуваш се. В цялата страна работим с един-единствен ловец, Насос Русос, но той е ангажиран за две години напред.

— Друг съвсем ли няма? — упорстваше Никълъс. — Трябва да съм отишъл и да съм се върнал преди големите дъждове.

— Какво точно смяташ да ловуваш? — заинтересува се Алисън. — Планинска ниала? Антилопа на Менелик?

— Възнамерявам да събера някои редки екземпляри за музея. Целта ми е долината на река Абай. — Това беше всичко, което си позволи да й каже.

Жената насреща се замисли известно време, най-накрая рече с колебание:

— Разбираш ли, ще ти кажа едно име, но в никакъв случай не ти го препоръчвам. Има само един ловец, който може да те поеме толкова скоро, но дори не съм сигурна дали има лагер на Сини Нил. Става дума за един руснак, за когото сме получили доста противоречиви сведения. Някои казват, че навремето бил човек на КГБ и че работел с горилите на Менгисту.

Менгисту се славеше като „черния Сталин“ — човекът, който беше свалил от власт, а после убил стария етиопски цар Хайле Селасие. За шестнадесет години деспотична власт по марксистки образец той беше смазал всякакъв опит за съпротива в Етиопия. Когато обаче поддръжникът му, Съветският съюз, бе започнал да се разпада, Менгисту се видя на свой ред свален и прогонен от страната.

— Толкова съм отчаян, че бих се съюзил и с дявола, само и само да върви работата — увери я Никълъс. — Имаш думата ми, че няма да правя рекламации.