Чтение онлайн

Гостите стигнаха трите стъпала, водещи към вратите за вътрешността, но изведнъж пътят им бе препречен от двама дякони с калимавки. Един от тях се обърна доста строго към Тесай.

— Няма да ни пуснат да видим дори кидиста, средната зала — разочарова Тесай Роян и Никълъс. — Зад нея се намира макдас, Светая Светих.

Погледнаха през рамото на свещениците, които ги бяха спрели. В сумрака на кидиста едва-едва се различаваше вратата към най-вътрешното светилище.

— Само на ръкоположени духовници се позволява да влизат в макдаса, защото там се съхранява таботът, оттам започва и криптата с останките на светеца.

Разочаровани и донякъде с чувство, че са били излъгани, тримата си запроправяха обратно път през галериите на манастира, за да излязат отново на терасата над реката.

Вечеряха под безбройните звезди на етиопското небе. Дори и след залез-слънце жегата беше кажи-речи нетърпима, а комарите надвисваха като буреносни облаци над хранещите се, държани на първо време настрана от количествата спиртни разтвори, които хората се бяха изхитрили да наплискат по телата си.

— И така, англичанино, доведох те, където искаше. Сега да те видя как ще намериш животното, заради което си бил толкова път… — Водката отново правеше Борис заядлив.

— Искам още с първи зори да пратиш хората си из горите надолу по течението — нареди Никълъс. — Дик-дик се раздвижва най-често рано сутринта и отново в късния следобед.

— На стар краставичар краставици не продавай — посъветва го Борис и си наля още една чаша.

— Кажи им като забележат следа, да останат да проверят дали е правилна или погрешна — Никълъс изрично наблегна на този момент. — Предполагам, че следите на ивичестата дик-дик ще приличат на тези на обикновената. Ако намерят нещо, да се разположат спокойно пред най-големия гъсталак и да гледат какво правят животните. Дик-дик имат чувство за собствена територия. Никога не се отдалечават извън определен периметър.

— Да! Да! Ще им кажа. Но ти какво ще правиш? Да не смяташ да прекараш целия ден в лагера с дамите? — усмихна се хитро Борис. — Току-виж скоро няма да трябва отделна колиба? — И шумно се изсмя на остроумието си, което накара Тесай бързо да стане от мястото си и да си намери работа в кухнята, където никой не наглеждаше готвача.

Но на Никълъс подобни селяшки шеги не му правеха впечатление.

— Роян и аз ще се заемем с местността около бреговете на Дандера. Като минавахме оттам, районът ми се строи идеален тъкмо за дик-дик. Нека хората ти не се приближават твърде много до реката. Току-виж напразно наплашили дивеча.

На другата сутрин, при първите проблясъци на зората, двамата напуснаха лагера. Никълъс беше взел карабината, заедно с храна за деня, за Роян не остана да носи нищо. Двамата вървяха бавно и се спираха на всеки десет-дванадесет крачки, за да се ослушат. Из гъстата растителност се чуваха всевъзможни звуци, издаващи присъствието на различни бозайници и птици.

— Етиопците не се славят като големи ловци, а пък аз много се съмнявам монасите от манастира да са гонили дивеча в долината — рече по едно време Никълъс и посочи следите на малка антилопа, минала през мократа кал в краката им. — Храстна антилопа. Храстната антилопа на Менелик. Среща се най-вече по тези места. Смятана е за много ценен трофей.

— Ти наистина ли се надяваш да откриеш антилопата на прадядо си? — попита Роян. — Изглеждаше толкова убеден, докато спореше с Борис.

— Разбира се, че не съм убеден — усмихна се Никълъс. — По-скоро съм убеден, че старецът сам си я е измислил. По-добре би било, ако я бяха нарекли Харпъровата химера. Нищо чудно наистина да е използвал кожата на ивичеста мангуста. Ние, Харпърови, щяхме да останем доста назад в общественото си издигане, ако винаги се придържахме стриктно към истината.

Двамата спряха да разговарят и загледаха слънчевата птица такаце, която, обезпокоена, отлетя от жълтите цветове, където си имаше работа, и се прибра на сигурно място върху пълзящото растение високо над главите им. Пъстрото и ярко оперение на птичката напомняше изумрудена корона.

— И все пак, подобно оправдание ни дава картбланш да се мотаем колкото си искаме из джунглата наоколо. — Никълъс се огледа за последно, колкото да се увери, че лагерът не се вижда зад тях, и й даде знак да седне до него на падналия встрани дънер. — Сега му е времето да изясним какво точно търсим и къде бихме могли да го намерим. Ти кажи първа.

— Търсим останките от погребален храм или следи от древен некропол, където трябва да са живели строителите на царската гробница на Мамос.

— И в двата случая трябва да са останали парчета от зидария или каменен градеж — кимна той. — Особено ако става дума за колона или друг паметник.

— Каменното завещание на Таита — напомни Роян. — Все някъде трябва да се сблъскаме с надпис, издялан, най-общо казано, на твърда повърхност. Вероятно надписът ще е пострадал от времето, ще е паднал, ще се е покрил с гъста растителност — знам ли и аз. Всичко е възможно. Тръгнали сме да търсим игла в купа сено.

— Няма да я намерим, ако стоим със скръстени ръце. Търсенето започва.

Към средата на предобеда Никълъс се натъкна на следите на дик-дик, вървяла известно време покрай брега на реката. Двамата се наместиха тихомълком при широкия ствол на едно дърво и зачакаха търпеливо, скрити под дебелата горска сянка. Най-накрая случайността ги удостои с честта да забележат в сумрака малкото създание. Животното изтропка с тънките си копитца на два-три метра покрай тях, въртейки хоботоподобната си муцунка насам-натам и подбирайки си листа от най-ниските клони на околните дървета, които усърдно дъвчеше. За съжаление, козината му беше сива от край до край; колкото и да им се искаше, нито Роян, нито Никълъс не забелязаха ивици по гърба му.

Когато антилопата се скри обратно сред зеленината, Никълъс даде сигнал за ставане.

— Ей ти на, никакъв късмет — промълви тихо той и подкани спътницата си да продължават нататък.

Скоро след пладне двамата стигнаха мястото, където водите на реката бълваха из розовите устни на скалата. Започнаха да се изкачват нагоре по течението с надеждата да намерят нещо интересно, но стръмният склон ги спря. И от двете страни скалите се забиваха под силен ъгъл във водите. Никъде не се виждаше и следа от проходима пътека.

Върнаха се обратно, намериха някакво примитивно мостче от лиани и моряшки въжета, по което се прехвърлиха на другия бряг. Не беше трудно да се предположи, че мостът е дело на монасите от манастира. Още веднъж се опитаха да продължат нагоре по скалите, като Никълъс дори нагази във водите, за да заобиколи първия каменен ръб, запречил пътеката. Течението обаче беше толкова силно, че той бързо се отказа от намеренията си, преди реката да го е отвлякла надолу.

— Ако ние не можем да минем оттук, доста е съмнително Таита и работниците му да са успели.