Чтение онлайн

Тамре буквално побесня пред погледа на останалите, очите му се изцъклиха и той хукна да се разправя със събратята си послушници, които така и не му връщаха снимката. Предаваха си я един на друг, прехвърляха си я над главата му или зад гърба му, без да спират с жестоките си шегички.

Най-накрая Никълъс стана да се намеси. Беше му крайно неприятно да се подиграват със слабоумното момче, но преди да го е защитил от нападките им, Тамре внезапно се строполи на земята като ударен от гръм. Гърбът му се изви като лък, а крайниците му започнаха да се тресат в неконтролируеми конвулсии. Очите му се завъртяха в орбитите си, докато се показа само бялото, а по устните му се появиха пръски пяна, които той поглъщаше обратно в нервни тикове.

Преди Никълъс да го е доближил, четирима от послушниците подхванаха събрата си за ръцете и краката и го отнесоха. Чуваше се как се смеят в мрака. Останалите също реагираха тъй, сякаш видяното беше напълно в реда на нещата, а Яли Хора невъзмутимо даде знак на монаха до себе си да му долее чашата.

Беше късна нощ, когато игуменът най-сетне благоволи да си тръгне и дяконите му го върнаха обратно в покритата носилка. Светият мъж не забрави да отнесе и останалото в бутилката със себе си, докато усилено раздаваше благословии със свободната си ръка.

— Добро впечатление направи, милорд англичанино — похвали го Борис. — И историята ти за Йоан Кръстител му хареса, но още повече паричките, които му даде.

На другия ден поеха отново на път. Пътеката продължи да следва за известно време реката. Километър и половина — два след лагера водите забързваха своя ход и се врязваха в тясна цепнатина сред червените скали, преди да се впуснат в поредния водопад.

Никълъс се отби встрани от пътеката и застана на самия ръб на водопада. Пред очите му се разкри дупка, дълбока около шестдесет метра, в дъното на която реката се провираше през тесния, но дълбок отвор, оставен й от каменния склон. Точно в тази точка коритото на Дандера беше толкова тясно, че без усилия Никълъс можеше да хвърли камък на отсрещната страна. Толкова бяха стръмни двата бряга, че не можеше и да се помисли човек да продължи покрай водите. Вместо това пътеката свиваше отново навътре в гората, където се отваряше широка долчинка.

— Навярно Дандера е минавала някога оттук — рече Роян и показа високите ридове наоколо. Цялата пътека беше осеяна с добре загладени камъни. — Едва по-късно водите са си пробили по-кратък път през скалата — допълни тя.

— Мисля, че имаш право — съгласи се Никълъс. — Скалите изглежда са от варовик, докато досега се сблъсквахме единствено с базалт и пясъчник. С времето цялата местност се е изменила вследствие на ерозията и системното разрушаване на горните скални пластове. Можеш да си сигурна, че целият варовик е прояден от пещери и подземни извори.

Пътеката отново ставаше стръмна и бързаше по-скоро да слезе до бреговете на Сини Нил. За няколко километра пътниците трябваше да слязат от близо петстотин метра височина. Тук обаче склоновете на дефилето бяха потънали в гъста растителност, а често сред варовика бликаха естествени извори, които събираха водите си в някогашното корито на Дандера.

Колкото повече слизаха в пролома, толкова по-нетърпима ставаше и горещината. Роян бе останала само по походната си риза цвят каки, но и тя се покриваше с тъмни петна от пот под мишниците.

Стигнаха до място, където из гъсталака се откри планински поток и от мощните му струи вадата в дъното на дола се превръщаше в забързан ручей. По-нататък долът правеше завой и пътниците се озоваваха отново на бреговете на реката, която жадно поглъщаше водите на потока. Никълъс и Роян обърнаха глави нагоре и пред очите им се разкри тесен свод, изпод който изригваха струите вода. Скалите около пещерата притежаваха изключително характерен розов цвят, а от далечината изглеждаха толкова гладки, сякаш някой ги беше полирал изкуствено. Водата беше деформирала камъка и с повече въображение можеше да се различи вътрешната лигавица на човешка устна, издадена напред в гримаса на почуда.

Цветът и строежът на скалата имаха с какво да приковат вниманието на наблюдателя. Двамата спътници се отбиха встрани от пътя с мисълта да погледнат отблизо природното чудо, докато копитата на мулетата чаткаха някъде из нереалното пространство, а гласовете на водачите се сливаха в хаос от звуци, обграждащ това откъснато от света местенце.

— Бих казала, че прилича на огромен готически водоливник — говореше едва-едва Роян и не можеше да откъсне очи от отвора в скалата и странните образувания пред него. — Мога да си представя как древните египтяни, водени от Таита и принц Мемнон, биха реагирали при вида на подобно чудо, стига да са стигнали до него. Какви ли мистични знаци биха прочели в картината пред себе си?

Никълъс не отговори нищо. Вместо да гледа „водоливника“, той изследваше отблизо лицето на Роян. В тъмните й очи се четеше същинско страхопочитание към силата на природата, устата й беше застинала в изражение на тържественост и благоговение. Сети се за един портрет в колекцията му в Куентън парк. Ставаше дума за детайл от фреска, взет от една от царските гробници край Тива. На портрета беше изобразена принцеса от династията на Рамзесите.

„И какво изненадващо има в подобна асоциация? — запита се той. — Нима във вените й не тече същата кръв?“

— Искам да ми вдъхнеш надежда, Ники — обърна се Роян към него. — Кажи ми, че не е било сън. Кажи ми, че наистина ще намерим това, за което сме тръгнали, че ще успеем да отмъстим за смъртта на Дураид.

От волята, която излъчваше погледът й в този момент, лицето й сякаш се огря със свръхестествена светлина под капчиците пот, избили по челото й. Никълъс изпитваше почти непреодолимо желание да я сграбчи в ръцете си и да целуне влажните й, сластно разтворени устни. Вместо това се обърна на другата страна и слезе обратно на пътеката.

Не смееше да я погледне до момента, когато реши, че се е овладял напълно. Тя остана няколко секунди на мястото си, сетне бързо заситни след него. Двамата продължиха надолу, без да си говорят, а Никълъс до такава степен потъна в мислите си, че се оказа напълно неподготвен за смайващата гледка, която изведнъж се откри пред очите им.

Бяха се оказали на самия ръб на вътрешното дефиле на Нил. Под тях се разстилаше огромен казан от червена скала, дълбок навярно сто — сто и петдесет метра. Точно на това място легендарната река хвърляше зелените си води във величествен скок към недрата на потъналата в сянка пропаст. Проломът се врязваше толкова надълбоко в земята, че слънцето никога не огряваше дъното му. Малко встрани Дандера се опитваше да догони величествената си посестрима с разпенените си струи, които отдалеч приличаха на птичи пера, поръсили се едно след друго по протежение на целия склон. Вътре в казана се получаваше мощна центрофуга, която подхващаше двете реки в огромен водовъртеж още преди водите им да са докоснали дъното. Облаци от пяна криеха дълбокия вир, в който Нил и Дандера смесваха водите си, стълбове от пръски се издигаха в небето и се понасяха във величествен танц из циркуса, докато най-накрая не намереха път между скалите и не забързваха да се спасят от клокочещия ад, където бяха попаднали.

— И вие сте минавали оттук с лодка? — не вярваше на очите си Роян.

— Нали ти казах, тогава бяхме млади и глупави — усмихна се тъжно Никълъс при спомена за трагичните инциденти.

Двамата отново се умълчаха.

— Човек добре разбира защо Таита и младият принц са се спрели пред подобно чудо — отбеляза Роян, огледа се и посочи в западна посока. — Няма как да са дошли отдолу. По всяка вероятност са следвали ръба на вътрешното дефиле отгоре и са се озовали приблизително, където сме ние с теб сега. — Гласът издаваше силното й вълнение от подобна констатация.